Александър Дюма - Адската дупка

— Ако беше клопка — рече си Самуел, — тя нямаше да ме вика толкова настойчиво. Какво ли се е случило, та ме зове в отсъствието на мъжа си и на барона? Да видим какво иска. Хайде, Самуел, бъди достоен за това, което си. Хладнокръвие и спокойствие! Не бъди тъй глупаво развълнуван, като ученик при първа любовна среща!

И той бързо се, изкачи по стълбите, които водеха към салона-будоар.

Кристиане прекара в мрачно настроение този първи ден от раздялата. Беше се приютила на единственото място, където все още имаше радост за нея: при Вилхелм. Не се бе разделяла с него през целия ден, люлееше го, пееше му, целуваше русите му къдрици, говореше му, като че ли можеше да я разбере.

— Само ти ми остана, мой Вилхелм. О, опитай се да изпълниш живота и душата ми, моля те. Вземи моите мисли в мъничките си ръце и ги задръж. Баща ти замина, знаеш ли това? Утеши ме, мое малко дете. Нека да се усмихваме двамата. Усмихни ми се първо ти, след това ще се опитам да го сторя и аз.

Детето се усмихваше, майката плачеше.

Вилхелм изглеждаше по-хубав, по-свеж, по-розов от всякога. Неговата дива дойка все още го хранеше. Когато настъпи нощта, Кристиане го положи в люлката, приспа го, дръпна малките перденца, за да не достигат светлините на лампата до клепачите на детето, отиде в библиотеката, взе една книга и започна да чете.

Но мисълта й не можеше да се задържи над книгата, а витаеше по пътя за Остенде.

Юлиус сигурно беше вече доста далеч. Всяко завъртане на колелата го отдалечаваше бързо от нея. В този миг на Кристиане й се искаше да го настигне преди качването на кораба, за да го види дори и за минута, но беше невъзможно. Струваше й се, че океанът вече стои между тях.

Обхванаха я угризения. Защо когато стана сутринта, веднага не нареди да впрегнат конете и защо не догони беглеца? Ако беше платила двойно на кочияша, можеше да догони Юлиус и да го целуне за последен път.

За съжаление винаги има един последен път. Юлиус беше прав да замине така. Какво щеше да стане с Вилхелм по време на тридневното й отсъствие? Ах, това любимо дете! Винаги детето стои между мъжа и жената!

Всички тези мисли преминаваха през съзнанието на Кристиане в безпорядък и като насън, за което винаги допринася и нощта.

Изведнъж Вилхелм се разплака.

Кристиане изтича при люлката.

Детето, толкова усмихнато и спокойно преди малко, сега се присвиваше, обляно в студена пот. Главата му тежеше като олово, пулсът му биеше бързо и силно.

— Господи! — извика Кристиане. — Само това липсваше: Вилхелм да се разболее.

Да извика, да посегне към звънеца, да вземе детето си, да го притисне до гърдите си, за да може да му предаде от дъха си, здравето и живота си, всичко това за майката бе въпрос на секунди.

Но детето оставаше студено и неподвижно. То дори не викаше вече. Гърдите му започнаха да свирят. Гърлото му се свиваше.

Прислужниците притичаха.

— Бързо! — извика Кристиане. — На конете! Лекар! Детето ми умира. Няма значение какъв. Десет хиляди флорина за този, който ми доведе лекар! Вървете в Некарщайнах, в Хайделберг, където и да е. Но тичайте! О, Боже мой! Боже мой!

Мъжете се втурнаха навън, а Кристиане остана с жените.

Кристиане се обърна към дойката:

— Погледнете Вилхелм — каза тя. — Вие сигурно познавате всички детски болести, иначе не сте добра дойка. Какво му е? Господи, та ние дори не знаем какво му е! Майките би трябвало да учат медицина. О, като си помисля, че лекарството е може би тук, че е съвсем просто, съвсем готово и че трябва само да протегна ръка, а аз не зная какво да правя. О, живот мой, не умирай или и аз ще умра. И баща му точно сега замина! За пари, заради чичо си. За какво са ми на мен този чичо и парите му? Чичо му бил болен? Добре, но детето му също е болно. Моето дете! Моето дете! Хайде кажете? Какво му е?

— Госпожо — каза дойката, — вие много го клатите. Трябва да го върнете в люлката.

— В люлката, така ли? Ето подчинявам ви се, но трябва да го спасите. Няма му нищо, нали? О, моля ви, кажете ми, че му няма нищо.

Дойката поклати глава.

— За съжаление, моя скъпа, добра господарке, това са всички признаци на круп.

— Круп? — попита Кристиане — Какво е това? Щом познавате болестта, значи знаете и средство против нея.

— Господи, госпожо, имах нещастието да загубя първото си дете от тази болест.

— Погубено казвате? Вашето дете е починало от круп? Тогава Вилхелм не е болен от круп, след като се умира от него. Луда ли сте да ми казвате това толкова спокойно, като че ли Вилхелм можеше да умре! И как лекуваха вашето дете?… Но не, излишно е да ми казвате, след като лечението го е уморило.