Александър Дюма - Адската дупка

— А какво да правя, след като напразно призовавах Господ! Ах! Страхувам се само от едно нещо: от болестта на Вилхелм. При положение че Вилхелм умира, нищо друго не съществува. Господи! Ами ако не е тук? Само дано дойде по-скоро!

И тя натисна с всички сили копчето.

— Този път ще ме чуе — каза тя. — Той е тук, сега ще се появи. Да се върнем при Вилхелм.

Тя влезе в стаята заедно с Гретхен.

— Колко е часът? — попита тя дойката. — Сигурно са минали два часа, откакто заминаха.

— За съжаление, госпожо, няма и половин час.

Детето бе все така зле.

Кристиане изтича още веднъж в салона, позвъни трети път и се върна при люлката.

Всяка секунда й се струваше век. Не можеше да се задържи на едно място. Кръвта кипеше във вените й. Ту коленичеше пред люлката, ту ставаше, разхождаше се трескаво из стаята, разчорлена, обезумяла и чуваше във всеки шум стъпките на Самуел.

— Дали ще остави детето ми да умре? — питаше се тя гневно.

Върна се в салона и се готвеше да позвъни отново, когато плоскостта бързо се завъртя.

Появи се Самуел.

По друго време самият вид на Самуел щеше да я стресне. С присвити устни, остър поглед, той имаше сериозно изражение на лицето, блед, студен и като че ли непоколебим. Като че ли в него не беше останало нищо човешко. Това вече не бе ум, не бе сърце, това беше една непоколебима воля, желязна, твърда, фатална, смъртоносна.

Но Кристиане дори не го погледна. Тя се хвърли в нозете му.

— Детето ми умира, господине! Спасете го! — извика тя.

— А, значи не е клопка? — каза Самуел.

— Ох, не става дума за това! Моля ви за милост. Вие сте могъщ, можете и да бъдете добър. Простете ми за миналото. Сгреших. Сега съм в нозете ви и ви благославям. Елате бързо. Спасете малкото ми бедно дете.

Тя пое ръката му и го поведе към стаята.

— Вижте! — каза тя. — Той е много болен, но вие толкова много знаете!

Самуел се наведе над люлката; достатъчен му бе само един поглед.

— Това дете е болно от круп — каза той студено.

— Круп! Така значи, круп! — извика Кристиане. — Вие, който знаете всичко, кажете какво трябва да се направи?

Самуел замълча за момент, като че ли мислеше, погледна Кристиане, която с нетърпение чакаше, дебнеше първата му дума, първия му жест.

— Най-напред — каза той — в тази стая има много хора. Трябва всички да излязат.

— Излезте всички — нареди Кристиане.

Камериерките и дойката се подчиниха.

Като се огледа наоколо, Самуел забеляза Гретхен, сгушена в един ъгъл, трепереща, стресната, ужасена от присъствието му, без да може да свали поглед от него.

— Трябва ли да излезе и тя? — попита Кристиане.

— Особено тя — каза Самуел.

— Излез, Гретхен — каза Кристиане.

Без да каже дума, Гретхен отстъпи към вратата, със смръщени вежди, с все още вперени в Самуел очи, като че ли за да се предпази от нападение.

И когато вече бе вън от стаята:

— Госпожо! Пазете се! — извика тя.

И след като бързо затвори вратата, избяга.

Самуел и Кристиане останаха сами до люлката.

— Е, господине, сега сме сами — каза нетърпеливо Кристиане на Самуел. — За какво мислите? — добави тя, виждайки вглъбения израз на Самуел.

Странно нещо! В този върховен момент можеше ли наистина да се знае за какво мисли Самуел? За една известна в Германия гравюра на Алберт Дюрер, озаглавена „Жестокият“. Тази гравюра представлява тайнствената и странна фигура на един мъж, полугол, космат, мускулест, който привлича на коленете си една жена, съпротивляваща се и отчаяна, но той я привлича с такава мощна и непобедима сила, с такава неумолима и безразлична воля, че пред престъплението, смесващо сякаш убийството и любовта, впечатлението за ужас премахва всякакви представи за сладострастие, а зловещият символ тласка мисълта към най-злокобното и безмилостно, което съществува на света: Ужасът, Съдбата, Смъртта.

Именно за тази ужасна картина си мислеше Самуел, докато детето в люлката агонизираше, а Кристиане бе принудена да повтори:

— За какво мислите, господине? Говорете, действувайте в името на небето! Поставям детето си във вашите ръце. Тази ужасна болест не е смъртоносна, нали?

— Тя се лекува, госпожо — отговори накрая Самуел с дълбок глас, — лекува се, когато се открие навреме.

— О, но ние я открихме навреме! — извика Кристиане. — Не е минал и половин час, откакто се появиха първите признаци.

— Време е, наистина, госпожо. Но добре сте направили, като сте побързали. След половин час щеше да е късно.