Александър Дюма - Анж Питу

Около тази къща, доскоро толкова почитана, толкова посещавана, цареше дълбока тишина, нарушена от пристигналия фиакър.

И все пак това изобщо не бе онази печал, излъчваща се от изоставените замъци, онази унила тъга на къщите, поразени от немилост.

Затворените капаци и пустите алеи известяваха за заминаването на господарите; ала нямаше никакви следи от притеснение или бързане.

Освен това част от замъка, източното крило, бе с отворени жалузи и когато Жилбер се отправи натам, един лакей с ливреята на господин Дьо Некер се приближи до него.

Състоя се следният разговор:

— Господин Дьо Некер не е ли вече в замъка, приятелю?

— Не, господин баронът отпътува миналата събота за Брюксел.

— А госпожа баронесата?

— Замина с господина.

— Ами мадам Дьо Стал?

— Мадам остана тук. Но не зная дали ще може да ви приеме. Сега е часът й за разходка.

— Осведомете се къде е, моля ви, и й съобщете за господин доктор Жилбер.

— Ще видя дали мадам не е в апартамента си. Тя несъмнено ще ви приеме. Ако обаче се разхожда, имам нареждане да не прекъсвам разходката й.

— Много добре. Вървете тогава, моля ви.

Лакеят отвори желязната врата; Жилбер влезе.

Затваряйки портата, лакеят хвърли изпитателен поглед към превозното средство, докарало доктора, и към странните лица на спътниците му.

После тръгна, поклащайки глава като човек, чиято интелигентност му изневерява, но който сякаш не вярва, че нечий друг ум е в състояние да прозре онова, което за него се губи в мрак.

Жилбер остана да чака сам.

След пет минути лакеят се върна.

— Мадам се разхожда — заяви той.

И се поклони, за да отпрати Жилбер.

Ала докторът не отстъпваше.

— Приятелю — поде настойчиво, — моля ви, ще благоволите ли да направите едно малко нарушение на дадената ви заповед и да кажете на мадам, съобщавайки й за мен, че съм приятел на маркиз Дьо Лафайет.

Един луидор, пуснат в ръката на лакея, победи окончателно скрупулите, които името, току-що произнесено от доктора, бе премахнало наполовина.

— Влезте, господине — рече лакеят.

Жилбер го последва. Но вместо да го въведе в къщата, той се отправи към парка.

— Ето любимия кът на мадам — каза лакеят, посочвайки нещо като лабиринт. — Ако обичате, почакайте за момент тук.

Десет минути по-късно в листака се разнесе шум и една двайсет и три-двайсет и четири годишна жена, едра и по-скоро с достолепни, отколкото с грациозни форми, се появи пред очите на Жилбер.

Тя изглеждаше изненадана, виждайки един все още млад човек, тъй като несъмнено бе очаквала да срещне мъж вече на зряла възраст.

Жилбер наистина бе твърде забележителен, за да не порази от пръв поглед проницателна личност като мадам Дьо Стал.

Малко мъже притежаваха така изчистени черти, които под влиянието на една могъща воля бяха добили отпечатъка на категорична непреклонност. Неговите красиви черни очи, винаги толкова изразителни, бяха помръкнали и гледаха твърдо в резултат на работата и страданието, загубили безпокойството, което е едно от очарованията на младостта.

Дълбока и едновременно изящна гънка бе прорязала в ъгълчетата на тънките му устни онази тайнствена вдлъбнатина, в която вещите във физиогномиката съзират белег за благоразумие. Изглежда, че единствено времето и преждевременното остаряване биха могли да придадат на Жилбер онова качество, което природата не бе съобразила да вложи в него.

Широкото и закръглено чело, дръпнато леко назад, спирано от черните му коси, които пудрата отдавна бе престанала да избелва, побираше в себе си наука, мъдрост и въображение. При Жилбер, също както при учителя му Русо, изпъкналите вежди хвърляха плътна сянка върху очите и от тази сянка избликваше светлият лъч, който разкриваше живота.

Въпреки скромното облекло докторът се представи пред бъдещата авторка на „Корин“ 220 220 „Корин или Италия“ е издадена в 1807 г. — бел.фр.изд. в забележително добър и изискан вид, изисканост, допълвана от белите ръце с дълги пръсти и стройните и мускулести нозе.

Мадам Дьо Стал употреби няколко секунди, за да огледа Жилбер.

Това време Жилбер използва за един скован поклон, напомнящ сдържаната учтивост на американските квакери, които засвидетелстват на жената единствено братско чувство, което успокоява, вместо уважението, което предизвиква усмивка.

После на свой ред с един бърз поглед той прецени вече знаменитата млада жена, чиито интелигентни и изразителни черти не излъчваха особен чар; това бе по-скоро глава на обикновен и незначителен млад човек, отколкото глава, увенчаваща женско тяло, налято със сладострастно изобилие.