Александър Дюма - Анж Питу

— Себастиен — приближи се на свой ред Жилбер и притисна главата на сина си до сърцето си, — ти можеш да направиш много повече за баща си от това да се биеш за него, можеш да послушаш съветите му, да ги следваш и да станеш един забележителен, знаменит мъж.

— Като вас, нали? — произнесе детето с гордост. — О! Точно към това се стремя.

— Себастиен — продължи докторът, — след като благодари и прегърна Бийо и Питу, тези наши добри приятели, искаш ли да дойдеш с мен, да си поговорим малко в градината?

— С огромна радост, татко. Два-три пъти в живота си съм оставал насаме с вас и тези мигове с всички подробности са съхранени в спомените ми.

— Господин абат, разрешавате ли?

— Ама, разбира се.

— Бийо, Питу, приятели, може би имате нужда да хапнете нещо?

— Бога ми, да! — възкликна Бийо. — Не съм ял от сутринта, а мисля, че и Питу е доста гладен.

— Простете — отвърна Питу, — аз изядох почти един хляб и две-три наденички тъкмо преди да ви извадя от водата. Но банята отваря апетита.

— Тогава елате в столовата — покани ги абат Берардие, — ще ви дадат да обядвате.

— Е, то… — измърмори Питу.

— Страхувате се, че ще получите колежанска дажба? — попита абатът. — Успокойте се, ще ви нахранят като гости. Впрочем струва ми се — додаде, — че не само стомахът ви е зле, драги господин Питу.

Момъкът хвърли на дрехите си поглед, изпълнен със свян.

— И че ако заедно с обяда ви предложат едни панталони…

— Истината е, че ще приема, господин абат — рече Питу.

— Ами хайде, панталонът и обядът ви чакат.

И той отведе Бийо и Питу на една страна, докато, помахвайки им с ръка, Жилбер и синът му се отдалечиха в противоположната посока.

Двамата прекосиха двора, отреден за междучасията, и стигнаха до малка градинка за преподавателите, свежо и сенчесто кътче, където уважаемият абат Берардие се уединяваше да чете своя Тацит 217 217 Публий Корнелий Тацит (ок. 55 — ок. 120) — римски историк. Автор на исторически съчинения с висока художествена стойност, стремеж към обективност и своеобразен индивидуален стил — бел.ред. и своя Ювенал.

Жилбер седна на една дървена пейка, заслонена от повет и дива лоза; после, като притегли Себастиен към себе си и отмахна с ръка дългите коси, падащи на челото му, поде:

— Е, дете мое! Ето ни събрани…

Момчето вдигна очи към небето.

— Да, по чудо Божие, татко.

Жилбер се усмихна.

— Ако има чудо, то бе извършено от храбрия народ на Париж — каза той.

— Татко — отвърна детето, — не изключвайте Бога от това, което стана. Като ви видях, аз инстинктивно благодарих на Бога.

— А на Бийо?

— Бийо идва след Бога, както карабината идва след Бийо.

Жилбер се замисли.

— Имаш право, дете — поклати глава той. — Бог е в дъното на всяко нещо. Но да се върнем към твоите работи и да поговорим малко, преди да се разделим отново.

— Пак ли ще се разделим, татко?

— Не за дълго, предполагам. Ала едно ковчеже, съдържащо ценни документи, е изчезнало от дома на Бийо в същото време, когато ме арестуваха. Трябва да узная кой ме натика в затвора и кой е задигнал ковчежето.

— Добре, татко, ще чакам да ви видя отново, след като приключите с издирванията.

И детето въздъхна.

— Тъжен ли си, Себастиен? — попита докторът.

— Да.

— И защо си тъжен?

— Не знам. Струва ми се, че моят живот не е устроен като на другите деца.

— Какво говориш, Себастиен?

— Истината.

— Обясни ми.

— Всички имат развлечения, удоволствия, а аз — не.

— Липсват ти развлечения, удоволствия?

— Искам да кажа, че не са ми забавни игрите за моята възраст, татко.

— Внимавайте, Себастиен. Бих съжалявал, ако притежавате подобен характер. Себастиен, умовете, които обещават славно бъдеще, са като добрите плодове в процеса на съзряването им — имат своята горчивост, киселост и тръпчивост, преди да доставят наслада на небцето със сочната си зрелост. Повярвайте ми, хубаво е да си бил млад, дете.

— Не е моя грешката, че не съм — отвърна момъкът с печална усмивка.

Жилбер продължи, стиснал двете длани на сина си в своите и вперил очи в неговите.

— Вашата възраст, приятелю мой, е тази на сеитбата, още нищо от онова, което учението е посяло във вас, не бива да се показва навън. На четиринайсет години, Себастиен, са тежки гордостта и болестта. Аз ви попитах дали здравето ви е добро и вие ми отговорихте с „да“. Ще ви попитам и дали сте горделив, постарайте се да ми отговорите с „не“.

— Татко — рече момчето, — успокойте се. Това, което ме прави тъжен, не е нито болест, нито гордост. Не, то е една мъка.