Александър Дюма - Анж Питу

— Господине, да не би да се е случило нещастие на милия Питу? — попита Себастиен с интерес. — Бедното момче не е с вас.

— Той е на портата, в един фиакър.

— Татко, бихте ли разрешили на господин Бийо да доведе Питу? Ще ми бъде много приятно да го видя.

Жилбер кимна с глава. Бийо излезе.

— Какво искате да ми кажете? — обърна се Жилбер към абат Берардие.

— Искам да ви кажа, господине, че на това момче съвсем не трябва да му се препоръчва да работи, а по-скоро да се развлича.

— Как така, господин абат?

— Да, той е един прекрасен млад човек, когото тук всеки обича като син или като брат, но…

Абатът замълча.

— Но какво? — взря се в него бащата обезпокоен.

— Ако не се внимава, господин Жилбер, нещо ще го убие.

— Ама какво е то? — потръпна Жилбер.

— Работата, която му препоръчвате.

— Работата ли?

— Да, господине, работата. Ако го видите на пюпитъра му, със скръстени ръце, с нос, забит в речника, с втренчен поглед…

— Работещ или бленуващ? — прекъсна го Жилбер.

— Работещ, господине, търсещ точния израз, античния обрат на речта, гръцката или латинската форма, вглъбен така по цели часове, погледнете само, дори в този момент…

Наистина, въпреки че баща му се бе отдалечил от него за по-малко от пет минути, въпреки че Бийо едва бе затворил вратата, момъкът беше вече потънал в нещо като размисъл, който приличаше на екстаз.

— Често ли се случва? — попита с тревога Жилбер.

— Почти мога да твърдя, че това е обичайното му състояние, господине. Забележете как се рови.

— Имате право, господин абат — съгласи се бащата, — и като го видите толкова отнесен, трябва да отклонявате вниманието му.

— Би било жалко, защото от това вдълбочаване излизат съчинения, които един ден ще правят чест на колежа „Луи льо Гран“. Убеден съм, че до три години това дете ще вземе всички награди на конкурса 215 215 Общият конкурс, запазен тогава за колежите на Университета на Париж и Версай. Първото връчване на награди е станало през 1747 г. — бел.фр.изд. .

— Внимавайте — повтори докторът, — подобен род поглъщане на мисълта говори по-скоро за слабост, не за сила, то е признак повече на болест, отколкото на здраве. Прав сте, господин абат, на това дете не бива твърде много да му се препоръчва работа, или поне да се различава кога работи и кога бленува.

— Господине, уверявам ви, че той работи.

— В такова състояние?

— Да. И доказателството е, че винаги пръв е готов с домашните си. Виждате ли как мърда устни? Повтаря си уроците.

— Е, какво пък! Когато повтаря така уроците си, разсейте го. Няма да ги знае по-зле, но ще се почувства по-добре.

— Смятате ли?

— Сигурен съм.

— Наистина — рече добрият абат, — вие би следвало да сте наясно с тези неща, вие, когото господата Дьо Кондорсе и Кабанис 216 216 Мари Жан Антоан Никола дьо Карита, маркиз Дьо Кондорсе (1743 — 1794) — френски математик, икономист, философ и политик. Председател на Учредителното събрание (1792), депутат в Конвента. Задържан като жирондист, отравя се в затвора. Член на Френската академия (1782). От 1989 г. тленните му останки са в Пантеона. Пиер Жан Жорж Кабанис (1757 — 1808) — френски лекар и философ — бел.ред. обявяват за един от най-учените хора на света.

— Само че — додаде Жилбер — когато го изваждате от подобни бленувания, вземайте предпазни мерки. Отначало му говорете по-тихо, после по-високо.

— И защо?

— За да го върнете постепенно обратно в света, който е напуснал.

Абатът изгледа учудено доктора. Заприлича му едва ли не на луд.

— Наблюдавайте — настоя докторът — и ще се уверите в това, което ви казах.

Действително, в този момент влязоха Бийо и Питу. С три разкрача Питу се озова до Жилбер.

— Питал си за мен, Себастиен? — рече му, хващайки го за ръката. — Много си мил, благодаря.

И доближи голямата си глава до матовото чело на момчето.

— Гледайте — прошепна Жилбер на абата.

Наистина Себастиен, когото сърдечното докосване на Питу изтръгна грубо от дълбокия унес, се олюля, по лицето му се разля силна бледнина, главата му клюмна, сякаш вратът нямаше повече сили да я крепи.

Мъчителна въздишка се изтръгна от гърдите му, после бузите му се обагриха с жива руменина.

Той поклати глава и се усмихна.

— А! Това си ти, Питу — каза. — Вярно е, че питах за теб.

И оглеждайки го, добави:

— Значи ти си се сражавал?

— Да, и то като храбър момък — намеси се Бийо.

— Защо не ме взехте с вас — рече момчето с нотка на упрек, — аз също щях да се бия и поне щях да направя нещо за баща си.