Александър Дюма - Анж Питу

И се търкаляше към реката, сякаш човешкият поток искаше да го отведе не в Пале Роаял, а да го замъкне в Сена.

— Ето още един, когото ще заколят! — извика Жилбер. — Да се опитаме да спасим поне него!

Ала едва тези думи бяха произнесени, гръмна пистолетен изстрел 214 214 В „Луи XVI и Революцията“ Дюма назовава убиеца: „Единият от братята Морен дьо Шарльовил, търговец на бижута, живеещ при църквата «Сен Жермен л’Оксероа».“ (според бележка на Нежон към „Спомени“ на Байи) — бел.фр.изд. и Флесел изчезна в дима.

Докторът закри с две ръце очите си в изблик на върховен гняв; той проклинаше този народ, който, бидейки така велик, нямаше силата да остане чист и омърсяваше победата си с тройно убийство.

После, когато свали ръце от очите си, зърна три глави на върховете на три пики.

Първата бе на Флесел, втората — на Дьо Лом, третата — на Дьо Лоне.

Едната се поклащаше на стъпалата пред Кметството, другата — в средата на улица „Тиксерандьори“, третата — на кея Пелтие.

Както бяха разположени, те образуваха триъгълник.

— О! Балзамо! Балзамо! — промълви Жилбер с въздишка. — Нима този триъгълник е символът на свободата?

И избяга по улица „Ваньори“, увличайки подир себе си Бийо и Питу.

На ъгъла на улица „Планш-Мибре“ докторът направи знак на един фиакър да спре и се качи. Бийо и Питу седнаха до него.

— Към колежа „Луи льо Гран“! — каза Жилбер и се сви в дъното, потъвайки в дълбок размисъл, който Бийо и Питу уважиха.

Минаха по Пон-о-Шанж, по улиците „Сите“, „Сен Жак“ и стигнаха до колежа.

Париж цял тръпнеше. Новината се бе разнесла във всички посоки; слуховете за убийствата на площад „Грев“ се смесваха с разказите за славното превземане на Бастилията; по лицата се изписваха различните впечатления, които умовете бяха запечатали — душевни отблясъци, намерили външен израз.

Жилбер не бе показал глава на прозорчето, не бе произнесъл нито дума. Народните възторзи винаги имаха и своята печална страна и той гледаше на триумфа от този ъгъл.

После изпита чувството, че въпреки онова, което бе сторил, за да попречи да се пролее кръвта, капки от нея бяха пръснали върху него.

Докторът слезе при вратата на колежа и направи знак на Бийо да го последва.

Що се отнасяше до Питу, той кротко си остана във фиакъра.

Себастиен бе още в лечебницата; при вестта за пристигането на доктор Жилбер директорът се появи и лично го въведе вътре.

Бийо, който, макар и да не бе особено проницателен, познаваше характерите на бащата и сина, наблюдаваше внимателно сцената, разиграваща се пред очите му.

Детето, показало се слабо, раздразнително и ранимо в отчаянието, сега беше спокойно и сдържано в радостта.

Като видя баща си, то побледня, речта му изневери. Устните му само леко потрепнаха.

Сетне се хвърли на шията на Жилбер с един-единствен вик на радост, който приличаше на вик на болка, и го задържа в обятията си.

Докторът отвърна с мълчание на тази безмълвна прегръдка. Само, притискайки сина си, дълго го гледа с една по-скоро тъжна, отколкото щастлива усмивка.

Един по-умел наблюдател от Бийо би си рекъл, че между бащата и детето лежи или някакво нещастие, или престъпление.

С Бийо момчето не бе така сдържано. Когато най-накрая отдели очи от баща си, който бе погълнал цялото му внимание, той изтича при добрия арендатор и обгърна с ръце врата му, казвайки:

— Вие сте доблестен човек, господин Бийо, удържахте на думата си и аз ви благодаря.

— Е, не стана без мъка, господин Себастиен. Баща ви беше хубавичко затворен и трябваше да причиним немалко щети, преди да го изкараме навън.

— Себастиен — попита докторът с известно безпокойство, — добре ли сте със здравето?

— Да, татко — кимна момъкът, — въпреки че ме намирате в лечебницата.

Жилбер се усмихна.

— Знам защо сте в лечебницата — рече той.

Детето се усмихна на свой ред.

— Нещо липсва ли ви тук? — продължи докторът.

— Благодарение на вас, нищо.

— Тогава, скъпи приятелю, ще ви отправя все същата препоръка, една-единствена — работете.

— Да, татко.

— Сигурен съм, че тази дума за вас не е празен и монотонен звук. Иначе не бих я повтарял.

— Татко, не аз съм този, който трябва да ви отговори — отвърна Себастиен, — а нашият чудесен директор, господин Берардие.

Докторът погледна господин Берардие, който направи знак, че има да му казва нещо.

— Почакайте, Себастиен — рече докторът.

И се приближи до директора.