Александър Дюма - Анж Питу

Дьо Лоне се обърна и позна Бийо.

— Благодаря — каза му. — Каквото и да направите обаче, няма да ме спасите.

— Само да стигнем до Кметството — рече Юлен, — и гарантирам за всичко.

— Да, но ще стигнем ли? — усъмни се Дьо Лоне.

— С Божията помощ поне ще опитаме — отвърна Юлен.

Наистина можеха да се надяват, вече излизаха на площада пред Кметството; ала там бе претъпкано с хора, размахващи саби и пики. Мълвата, носеща се по улиците, бе известила, че им водят управителя и майора от Бастилията, и като глутница, дълго време душила, със скърцащи зъби, те чакаха.

Щом видяха шествието да се появява, втурнаха се към него.

Юлен съзна, че това е голямата опасност, последната битка; ако успееше да избута Дьо Лоне нагоре по каменното стълбище, управителят щеше да бъде спасен.

— При мен, Ели! При мен, Майар! При мен, смели мъже — изкрещя той. — Става въпрос за честта на всички ни!

Ели и Майар чуха призива му; те си пробиваха път сред народа, но народът не им помогна много — той се раздели пред тях и се скупчи зад тях.

Ели и Майар се озоваха откъснати от основния отряд.

Тълпата разбра, че е взела връх, и направи едно яростно усилие. Като гигантска боа тя се нави около групата. Бийо бе вдигнат, повлечен, отнесен; Питу се мяташе в същия водовъртеж. Юлен се спъна в най-долните стъпала пред Кметството и падна. Надигна се, за да падне отново почти веднага, и този път и Дьо Лоне бе съборен.

Управителят си остана, какъвто си беше; до сетния момент не промълви жалба, не поиска милост; само извика с пронизителен глас:

— Поне не ме карайте да се влача, тигри такива. Убийте ме веднага.

Никога заповед не е била изпълнявана с такава акуратност като тази молба. За миг около поваления Дьо Лоне се наведоха изкривени от бяс лица, вдигнаха се въоръжени ръце. Различаваха се единствено свити пестници и забиващи се железа; после се показа една глава, отделена от тялото, и се разлюля, изцапана с кръв, на върха на пика; тя бе запазила мъртвешки студената си презрителна усмивка.

Това беше само началото.

Жилбер бе видял отвратителната сцена; отново бе поискал да се притече на помощ, ала стотици ръце го бяха удържали. Той се извърна и въздъхна.

Тази глава с отворени очи се издигна точно срещу прозореца, където стоеше Флесел, заобиколен и пазен от общинарите, сякаш за да го поздрави с последен поглед.

Беше трудно да се каже кой е по-блед — живият или мъртвият.

Изведнъж силен ропот се разнесе от мястото, където беше проснато тялото на Дьо Лоне. Бяха го претърсили и в джоба на дрехата бяха намерили бележката, изпратена от превото на търговците, която управителят бе показал на Дьо Лом.

Както си спомняте, посланието гласеше:

Дръжте се здраво, залъгвам парижаните с кокарди и обещания. До края на деня господин Дьо Безенвал ще ви изпрати подкрепления.

Взрив от убийствени ругатни избухна под прозореца на Кметството, където бе застанал Флесел.

Без да се досеща за причината, той почувства заплахата.

Но вече го бяха видели, знаеха, че е там; втурнаха се по стълбите с такъв всеобщ устрем, че мъжете, които носеха доктор Жилбер, го оставиха, за да се влеят в тази мощна вълна, надигаща се под напъна на гнева.

Жилбер също се спусна към сградата, не за да заплашва, а за да защити Флесел. Бе изкачил три-четири стъпала, когато усети как яки ръце го теглят силно назад. Обърна се, за да се освободи от тази нова хватка, ала този път разпозна Бийо и Питу.

— Ах! Какво става там долу? — викна той от мястото, където се намираше, гледайки към площада.

И посочи с ужас към улица „Тиксерандьори“.

— Елате, докторе, елате — изрекоха едновременно Бийо и Питу.

— О, убийци! — изкрещя Жилбер. — Убийци!…

Наистина в този момент майор Дьо Лом падаше, поразен от удар на брадва; в яростта си народът бе объркал управителя, себичния варварин, мъчителя на злощастните затворници с великодушния мъж, който постоянно му се бе противопоставял.

— Да, да! Да си вървим, защото започвам да се срамувам, че съм освободен от подобни хора — каза той.

— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Бийо. — Онези, дето се биха там, не са същите, които колят тук.

Но в мига, в който Жилбер слизаше по стъпалата, които беше изкачил, за да помогне на Флесел, народът, наблъскал се под сводовете, бе избълван обратно. Сред тази лава се мяташе един човек, когото влачеха.

— В Пале Роаял! В Пале Роаял! — беснееше тълпата.

— Да, приятели, да, добри ми приятели, в Пале Роаял! — повтаряше човекът.