Александър Дюма - Анж Питу

Те вземат своя дял от мъстта.

Излизането на управителя от Бастилията бе поставило началото на неговото изтезание.

Ели, поел отговорност за живота на господин Дьо Лоне, вървеше начело, закрилян от униформата си и от възхищението на народа, който го бе видял да влиза пръв в огъня. Той носеше, закачено на върха на сабята му, писмото, което господин Дьо Лоне бе предал на народа през една от бойниците на Бастилията и което му бе поверено от Майар.

След него крачеше пазителят на кралските налози, държащ в ръка ключовете от крепостта, после Майар със знамето, сетне един млад мъж, показващ на всички, нанизан на байонета му, правилника на Бастилията 212 212 В „Луи XVI и Революцията“ Дюма привежда тези „Инструкции за караула на крепостта“, изготвени отчасти от Сен Флорантен през 1761 г. — бел.фр.изд. , омразно предписание, предизвикало проливането на толкова сълзи.

Най-накрая вървеше управителят, пазен от Юлен и двама-трима други, който обаче се губеше сред заканително вдигнатите юмруци, размаханите саби и потрепващите пики.

Настрани от тази група, движейки се почти успоредно с нея по голямата артерия на улица „Сент Антоан“, свързваща булевардите с реката, се забелязваше една друга, не по-малко заплашителна, не по-малко ужасяваща — тя влачеше майор Дьо Лом, когото видяхме да се появява за миг, за да се опълчи срещу волята на управителя, и който бе преклонил глава пред решителността му да продължи отбраната.

Майор Дьо Лом бе един добър, храбър, чудесен момък. Много мъчения бяха смекчени, откакто бе дошъл в Бастилията. Но народът не знаеше това. Поради бляскавата му униформа народът го вземаше за управителя. Докато управителят, благодарение на сивата си дреха без никакви везби, от която беше откъснал лентата на ордена „Свети Луи“, се бе укрил в сянката на едно спасително съмнение, което можеха да разсеят само онези, които го познаваха.

Това бе зрелището, над което се извисяваше мрачният поглед на доктор Жилбер, този неизменно проницателен и спокоен поглед, дори насред опасностите, характерни за такава могъща маса.

На излизане от Бастилията Юлен бе повикал най-сигурните си и предани приятели, най-сърцатите войници и четирима-петима се бяха отзовали, стараейки се да подпомогнат великодушното му намерение да закриля управителя. За трима от тях безпристрастната история е запазила спомен — имената им са Арне, Шола и Дьо Лепин.

Тези мъже, предшествани, както казахме, от Юлен и Майар, се опитваха да бранят живота на един човек, чиято смърт се искаше неистово от сто хиляди гласа.

Около тях се бяха събрали неколцина гренадири от националната гвардия, униформата им, станала изключително популярна през последните три дни, бе обект на преклонение от страна на народа.

Господин Дьо Лоне избягваше ударите, доколкото ръцете на благородните му защитници успяваха да ги отбият; ала не можеше да избегне ругатните и заплахите.

На ъгъла на улица „Жуи“ от петимата гренадири, които се бяха присъединили към свитата, не остана нито един. Те бяха отвлечени от въодушевлението на тълпата, а може би и от кроежите на убийците и Жилбер ги видя как изчезват един подир друг като зърна от разпиляна броеница.

Тогава той предугади, че победата ще бъде опетнена, опръскана с кръв; понечи да се отскубне от масата, която му служеше за щит, но железни ръце го държаха прикован към нея. В безсилието си призова Бийо и Питу да се включат в защитата на управителя и те, подчинявайки се на гласа му, се мъчеха да разцепят вълните от хора и да стигнат до него.

Действително групата на бранителите му имаше нужда от подкрепления. Шола, който от предния ден не бе хапвал нищо, усети, че силите му го напускат, и се строполи от слабост; с голяма мъка го изправиха на крака, за да не бъде стъпкан.

Ала това беше пробив в стената, разкъсване на дигата.

Един мъж се спусна и хващайки пушката си за цевта, замахна страшно към главата на управителя.

Но Дьо Лепин зърна този боздуган, успя да се хвърли с разперени ръце между Дьо Лоне и оръжието и получи по челото удара, предназначен за пленника.

Замаян, ослепен от кръвта, той вдигна, олюлявайки се, ръце към лицето си и когато можеше отново да вижда, вече бе на двайсет крачки от управителя.

Това стана в момента, в който Бийо се добра до него, теглейки Питу подире си.

Той забеляза, че белегът, по който разпознаваха Дьо Лоне, бе непокритата му глава.

Арендаторът свали шапката си, протегна ръка и я сложи на главата на управителя 213 213 Жестът е приписван на Юлен — бел.фр.изд. .