Александър Дюма - Анж Питу

Макар и в затвора от пет-шест дни, той бе полагал същите грижи за себе си — брадата, дълга няколко линии 206 206 Линия — стара мярка за дължина, равна на една дванайсета част от палеца (2,25 мм) — бел.прев. , открояваше още по-видимо матовия му тен и единствено издаваше известна немарливост, която произхождаше не от затворника, а от отказа да му се даде бръснач или да бъде обръснат.

Притиснат в обятията на Бийо и Питу, Жилбер се обърна към тълпата, която изпълваше килията. После, сякаш един миг му бе достатъчен, за да си възвърне самообладанието, изрече:

— Денят, който бях предугадил, дойде! Благодаря ви, приятели, благодаря на вечния дух, който бди над свободата на народите!

И протегна двете си ръце към множеството, което, разпознавайки в извисеността на погледа и в достойнството на гласа един по-издигнат човек, едва се осмели да ги докосне.

Излизайки от тъмницата, той тръгна пред всички тези хора, облегнат на рамото на Бийо и следван от Питу и от своите освободители.

Първият миг бе посветен на приятелството и признателността, вторият разграничи учения доктор от невежия арендатор, добрия Питу и цялата тълпа, която го бе освободила.

Озовал се навън, Жилбер се спря пред грейналата светлина, която го заливаше. Скръсти ръце на гърдите си и като вдигна очи към небето, каза:

— Здравей, прекрасна свобода! Видях те да се раждаш в друг свят и ние сме стари приятели. Привет, сияйна свобода!

Усмивката на доктора говореше, че действително за него тези викове, които се изтръгваха от цял един народ, опиянен от независимостта, не са нещо ново.

Сетне, като се вглъби за няколко секунди, попита:

— Бийо, значи народът победи деспотизма?

— Да, господине.

— И вие сте дошли, за да се биете?

— Дойдох да ви освободя.

— Знаехте за арестуването ми?

— Синът ви ми съобщи тази сутрин.

— Горкият Емил! Видяхте ли го?

— Видях го.

— В пансиона ли е сега?

— Оставих го, мятащ се в ръцете на четирима санитари.

— Болен ли е? Бълнува ли?

— Настояваше да тръгне и да се бие заедно с нас.

— Ах! — зарадва се Жилбер.

Тържествуваща усмивка заигра на устните му. Синът бе оправдал надеждите на бащата.

— И тогава вие казахте… — обърна се той въпросително към Бийо.

— Казах, че щом доктор Жилбер е в Бастилията, ще превземем Бастилията. Но това не е всичко.

— Какво още има? — попита докторът.

— Ковчежето е откраднато.

— Ковчежето, което ви бях поверил?

— Да.

— И от кого?

— От мъже в черно, които се намъкнаха в къщата ми под предлог, че искат да изземат вашата брошура, затвориха ме в мазето, претърсиха навсякъде, откриха ковчежето и го отнесоха.

— Кой ден стана това?

— Вчера.

— Охо! Има явно съвпадение между моето арестуване и тази кражба. Лицето, което е заповядало да ме задържат, в същото време е наредило да задигнат ковчежето. Ако знам кой е в дъното на ареста, ще знам и кой е подбудителят на кражбата. Къде са архивите? — обърна се Жилбер към тъмничаря.

— В двора на управата, господине — отвърна той.

— Е, към архивите, приятели! Към архивите! — призова докторът.

— Господине — спря го тъмничарят, — позволете да ви следвам, или пък ме препоръчайте на тези добри хора, за да не ми се случи някое нещастие.

— Ще го направя — кимна Жилбер.

И извика към тълпата, която го бе наобиколила с любопитство, примесено с респект:

— Приятели, препоръчвам ви този човек. Той е вършил работата си, отваряйки и затваряйки вратите. Ала беше мек със затворниците — не допускайте да му бъде причинено зло.

— Няма, няма — отговориха от всички страни. — Няма, да не се бои, нека дойде.

— Благодаря, господине — поклони се тъмничарят, — но ако се интересувате от архивите, побързайте, мисля, че горят документите.

— О, тогава да не губим време! — рече Жилбер. — Към архивите!

И хукна към двора на управата, увличайки подир себе си тълпата, начело на която вървяха неизменно Бийо и Питу.

При вратата на залата с архивите наистина гореше огромен огън от книжа 207 207 Дюма е могъл да види една част от тези архиви у г-н Вилнав, баща на Мелани Валдор, който на 14 юли е събрал доста такива документи — бел.фр.изд. .

За жалост една от първите потребности на народа след победата се оказа разрушението.

Архивите на Бастилията бяха завладени.

Това бе обширна зала, претъпкана с регистри и планове; досиетата на всички затворници, хвърляни от сто години насам в Бастилията, бяха струпани там в безпорядък.