Александър Дюма - Анж Питу

Изведнъж, когато Бийо е изминал две трети от разстоянието, дъската се залюлява, Бийо разперва ръце, пада и изчезва в рова.

Питу изръмжава и се спуска като нюфаундленд подир стопанина си.

Тогава един мъж се приближава до дъската, от която току-що е политнал Бийо.

И без колебание тръгва по нея. Този мъж е приставът от Шатле, Станислав Майар 201 201 „Реол стигна без произшествия до подножието на стената“, „Луи XVI и Революцията“; „Първият, който се осмели да тръгне, падна; вторият (Арне или Майар?) има повече късмет и донесе писмото“, Мишле, цит. съч., книга I, глава VII — бел.фр.изд. .

Стигнал до мястото, където Питу и Бийо се борят с тинята, той поглежда надолу и като вижда, че ще се доберат невредими до брега, продължава пътя си.

След секунди се озовава оттатък рова и държи писмото, което му е подадено на върха на сабята.

После със същото спокойствие, със същата твърдост на походката се връща по дъската, по която е дошъл.

Но в момента, в който всички се струпват около него, за да четат, от бойниците се изсипва град от куршуми и се разнася ужасяващ гръм.

Един-единствен вик, ала от онези, които оповестяват жаждата за мъст на един народ, се изтръгва от десетки хиляди гърди.

— Хайде, вярвайте на тираните! — изкрещява Гоншон.

И без повече да се занимава с капитулацията, без да го е грижа за барута, без да помисли за себе си, без да мисли за затворниците, без да разсъждава, без да желае, без да иска друго освен мъст, народът се устремява към дворовете, вече не със стотици, а с хиляди.

Сега онова, което пречи на тълпата да нахлуе, е не стрелбата, а портите, оказали се твърде тесни.

При този взрив двамата войници, които не са изпуснали от очи господин Дьо Лоне, се хвърлят върху него, а трети докопва фитила и го стъпква с крак.

Дьо Лоне изважда сабята, скрита в бастуна му, и прави опит да се прободе; строшават сабята в ръцете му.

Тогава управителят разбира, че не му остава нищо друго, освен да чака, и той чака.

Народът нахълтва — гарнизонът му протяга ръка и Бастилията е превзета с щурм, с жива сила, без капитулация.

Понеже от сто години насам в кралската твърдина е затваряна не само инертна материя, а мисълта. Мисълта взривява Бастилията и народът влиза през пробойните.

Колкото до залпа насред затишието, по време на свалянето на оръжията, колкото до тази непредвидена агресивност, неполитична и смъртоносна, никой никога не узна кой е дал заповедта, кой е подбудителят, кой е изпълнителят.

Има моменти, в които бъдещето на цяла нация се поставя на везните на съдбата. Едното от блюдата натежава. Всеки вече мисли, че преследваната цел е достигната. Изведнъж невидима ръка пуска в другото блюдо или острието на кинжал, или пистолетен куршум. Тогава всичко се преобръща и отеква един-единствен вик: „Горко на победените!“

Докато народът нахлува, ревейки от радост и гняв едновременно, в дворовете на Бастилията, двама души газят в тинестата вода на рововете.

Това са Питу и Бийо.

Питу подкрепя Бийо; не го е ударил куршум, не го е поразило нищо; но падането е позашеметило нашия арендатор.

Хвърлят им въжета, подават им прътове.

Питу се хваща за един прът, Бийо — за едно въже.

Пет минути по-късно ги прегръщат и понасят триумфално, както са си целите в кал.

Един предлага глътка ракия на Бийо; друг тъпче Питу с наденички и вино.

Трети ги бърше и отвежда на слънце.

Внезапно една мисъл, или по-скоро спомен проблясва в съзнанието на Бийо; той се изтръгва от усърдните грижи и се устремява към Бастилията.

— При затворниците! — зове, тичайки. — При затворниците!

— Да, при затворниците! — извиква на свой ред Питу и хуква подир арендатора.

Тълпата, която до момента е мислила само за палачите, се сепва и потръпва, сещайки се за жертвите.

И повтаря в хор: „Да, да, да, при затворниците!“

Ново море от щурмуващи разкъса дигите и сякаш раздува хълбоците на крепостта, за да вкара вътре свободата.

Тогава пред очите на Бийо и Питу се разигра потресаваща сцена. Пияната, побесняла и разярена тълпа се изсипа в двора. Първият войник, който й попадна, бе разкъсан на парчета.

Гоншон наблюдаваше мълком. Без съмнение, мислеше си, гневът на народа е като течението на големите реки, той причинява повече злини, ако се опиташ да го обуздаеш, отколкото ако го оставиш да се излее на спокойствие.

Ели и Юлен, напротив, се хвърлиха пред убийците; те придумваха, умоляваха, уверявайки — върховна лъжа! — че са обещали да пощадят войниците от гарнизона.