Александър Дюма - Анж Питу

Двамата войници се спират. Не помръдват байонетите си, ала Дьо Лоне все така продължава да командва, защото си дават сметка, че държи живота на всички в ръцете си. Действието му ги приковава по местата им. Нападателите разбират, че става нещо необикновено. Те отправят погледи към вътрешността на двора и съзират заплашения и заплашващ управител.

— Чуйте ме — казва Дьо Лоне. — Ако един от вас направи крачка, за да проникне в този двор, ще възпламеня барута.

Онези, до които стигат словата му, имат чувството, че земята се разлюлява под нозете им.

— Какво искате? — питат множество гласове с неприкрит ужас.

— Искам капитулация, и то почтена капитулация.

Нападателите не обръщат внимание на думите на Дьо Лоне; те не вярват на този акт на отчаяние; понечват да нахлуят. Бийо е начело. Изведнъж той пребледнява, побиват го тръпки — помислил е за доктор Жилбер.

Докато арендаторът е мислел само за себе си, за него е било без значение дали Бастилията ще бъде вдигната във въздуха и той заедно с нея, ала доктор Жилбер трябва да живее на всяка цена.

— Спрете! — изкрещява Бийо, хвърляйки се пред Ели и Юлен. — Спрете в името на затворниците!

И тези мъже, които не се страхуваха за собствения си живот, отстъпиха, на свой ред мъртвешки бледи и треперещи.

— Какво искате? — попитаха те, повтаряйки въпроса, който вече бе отправен към Дьо Лоне от страна на гарнизона.

— Искам всички да се оттеглят — отвърна управителят. — Не ще приема никакво предложение, докато има и един външен човек в дворовете на Бастилията.

— Но няма ли да се възползвате от отсъствието ни, за да върнете всичко, както си беше? — усъмни се Бийо.

— Ако ми бъде отказана капитулация, ще намерите всичко, както си е: вие при онази врата, аз — при тази.

— Ще ни дадете ли думата си?

— Честна дума на благородник!

Неколцина поклатиха глави.

— Честна дума на благородник! — наблегна Дьо Лоне. — Има ли някой тук, който да не вярва в честната дума на един благородник?

— Не, не, няма! — гръмнаха петстотин гласа.

— Нека ми донесат хартия, перо и мастило.

Заповедите на управителя бяха изпълнени начаса.

— Така е добре! — рече Дьо Лоне.

После се обърна към нападателите:

— А сега вие се оттеглете.

Бийо, Юлен и Ели дадоха пример и първи излязоха.

Другите ги последваха.

Дьо Лоне положи фитила настрана и започна да пише условията на капитулацията на коляно.

Инвалидите и швейцарците, които съзнаваха, че става въпрос за спасението им, го наблюдаваха безмълвно и с един вид почтителен ужас.

Преди да остави перото върху хартията, Дьо Лоне се огледа. Дворовете бяха празни.

За миг навън разбраха какво се бе случило вътре.

Както бе казал господин Дьо Лом, населението сякаш изникваше изпод паважа. Сто хиляди души наобиколиха Бастилията.

Не бяха вече само работници, а граждани от всички класи. Освен мъже имаше и деца, и старци.

И всички носеха оръжие, всички надаваха викове.

Тук-там, сред някоя група се забелязваше разплакана жена, разрошена и кършеща пръсти, проклинаща каменния гигант с отчаян жест.

Това беше майка, на която Бастилията бе отнела сина, или съпруга, на която Бастилията бе отнела мъжа.

Но от един момент насетне Бастилията вече не гърмеше, нямаше пламъци, нито дим. Бастилията бе угаснала. Бастилията бе няма като гроб.

Безполезно би било да се прави опит за преброяване на следите от куршуми, опъстрили стените й. Всеки бе пожелал да стреля поне веднъж срещу това гранитно чудовище, реален символ на тиранията.

А когато научиха, че страшната Бастилия ще капитулира, че нейният управител е обещал да я предаде, никой не можеше да повярва.

Сред всеобщото съмнение — все още не се осмеляваха да се поздравят и чакаха в мълчание — зърнаха през една бойница да се подава писмо, набодено на върха на сабя.

Само че между писмото и обсадителите бе зейнал ровът на Бастилията, широк, дълбок, пълен с вода.

Бийо иска дъска — донесени са и са пробвани три, ала се оказват твърде къси. Най-сетне четвъртата докосва двата бряга на рова.

Бийо я закрепва възможно най-добре и без да се колебае, стъпва на играещия мост.

Тълпата е затаила дъх; всички очи са приковани в този човек, сякаш увиснал над рова, чиято застояла вода напомня водите на Коцит 200 200 Коцит (Кокит) — в гръцката митология: река в подземното царство на Хадес — бел.прев. . Питу, треперещ, сяда на насипа и скрива глава между коленете си.

Той е останал без душа, той плаче.