Александър Дюма - Анж Питу

При появата им огънят от втория двор секва; правят им знак, че могат да се приближат, и те наистина се приближават, подхлъзвайки се по кръвта и прескачайки безжизнените тела, като протягат ръка на ранените.

Под тяхна защита народът се прегрупира. Труповете и ранените са отнесени, остава само кръвта на едри пурпурни петна по паважа на дворовете.

От страна на крепостта огънят е преустановен. Бийо излиза, за да се помъчи да придума обсадителите да спрат огъня. При портата среща Гоншон без оръжие, излагащ се на опасността като обладан от върховно вдъхновение, спокоен, сякаш е недосегаем.

— Е? — пита той. — Какво става с депутацията?

— Влезе в Бастилията — отвръща Бийо. — Накарайте ги да прекратят стрелбата.

— Невъзможно е — поклаща глава Гоншон с такава увереност, като че Бог го е дарил със способността да прозира в бъдещето. — Изобщо не ще склони.

— Няма значение, да зачитаме военните обичаи, щом се смятаме за войници.

— Така да бъде — казва Гоншон.

После се обръща към двама мъже от народа, явно негови помощник-командири:

— Вървете, Ели, вървете, Юлен — заръчва им той, — и да не бъде даван нито един изстрел.

Двамата адютанти се спускат при повелята на вожда, разцепвайки вълните от народ, и скоро гърмежите полека-лека намаляват, сетне съвсем заглъхват.

Възцарява се миг на отдих. Възползват се, за да се погрижат за ранените, чийто брой е нараснал на трийсет и пет до четирийсет.

В това време часовникът отмерва два часа. Атаката е започнала по обяд. Ето че вече два часа се бият.

Бийо се връща на поста си и сега Гоншон е този, който го следва.

Очите му се взират с безпокойство в решетката; нетърпението му е видимо.

— Какво ви е? — пита Бийо.

— Какво ли? Ако Бастилията не бъде превзета до два часа, всичко е загубено — махва с ръка Гоншон.

— И защо?

— Защото дворът ще научи с каква работа сме се заели и ще ни прати швейцарците на Безенвал и драгуните на Ламбеск, и тогава ще се окажем между три огъня.

Бийо бе принуден да признае, че има истина в думите на Гоншон. Най-накрая пратениците се появиха отново. По унилите им изражения личеше, че не са постигнали нищо.

— Е — рече Гоншон, сияейки от радост, — казвах ли ви? Предреченото ще се сбъдне — проклетата крепост е осъдена.

После, без дори да разпита депутацията, се втурна вън от първия двор, зовейки:

— На оръжие, деца! На оръжие! Управителят отказа.

Действително, едва Дьо Лоне бе прочел писмото на Флесел, лицето му просветна и вместо да приеме направените предложения, извика:

— Господа парижани, поискахте битка, сега е твърде късно.

Парламентьорите бяха настояли и му бяха описали всички нещастия, до които можеше да доведе съпротивата. Ала той не пожела да чуе нищо и накрая им заяви същото, което бе казал два часа по-рано на Бийо:

— Излезте, или ще наредя да ви разстрелят.

И парламентьорите излязоха.

Този път Дьо Лоне подхвана офанзивата. Той изглеждаше горящ от нетърпение. Още преди пратениците да са прекрачили прага на двора, мюзетата на маршал Дьо Сакс изсвири една мелодия. Трима души паднаха: първият бе мъртъв, останалите двама — ранени.

Единият от ранените беше френски гвардеец, другият — парламентьор.

При вида на този човек, когото званието правеше неприкосновен и когото отнасяха облян в кръв, тълпата се разбуни отново.

Адютантите на Гоншон заеха местата си от двете му страни; но бяха успели да прескочат до своите домове и да сменят облеклото си.

Вярно е, че единият живееше до Арсенала, а другият — на улица „Шарон“.

Юлен, най-напред часовникар в Женева, после ловец при маркиз Дьо Конфлан, се върна с униформената си ливрея, наподобяваща одеждите на унгарски офицер.

Ели, бивш офицер от полка на кралицата, бе облякъл униформата си, което вдъхна на народа вярата, че армията е за него и с него.

Огънят започна с още по-голямо ожесточение.

В този момент майорът от Бастилията, господин Дьо Лом, се приближи до управителя.

Той бе смел и честен войник, ала дълбоко в себе си беше останал гражданин и с болка наблюдаваше това, което се случваше, и най-вече мислеше за онова, което щеше да стане.

— Господине — каза му, — нямаме припаси и вие го знаете.

— Знам — отвърна Дьо Лоне.

— Знаете също така, че нямаме и заповед.

— Моля да ме извините, господин Дьо Лом, имам заповед да държа Бастилията затворена, ето защо са ми поверени ключовете й.

— Господине, освен за затваряне на вратите, ключовете служат не по-зле и за отваряне. Внимавайте да не направите така, че да изколят гарнизона, без да спасите твърдината. Две победи в един ден. Погледнете тези хора, които убиваме, сякаш изникват изпод паважа. Сутринта бяха петстотин, преди три часа бяха десет хиляди, сега са повече от шейсет хиляди, утре ще бъдат сто хиляди. Когато оръдията ни млъкнат, а ще трябва да се стигне дотам, те ще са достатъчно силни, за да разрушат Бастилията с голи ръце.