Александър Дюма - Анж Питу

— Точно така, предавайки Бастилията на народа, вие ще им спасите живота.

— И ще загубя честта си.

Бийо замълча, тази войнска логика го срази; ала отново извика, обръщайки се към швейцарците и инвалидите:

— Предайте се, приятели. Още има време. След десет минути ще бъде твърде късно.

— Ако не излезете начаса, господине — викна на свой ред управителят, — честна дума на благородник, ще наредя да ви разстрелят!

Бийо се спря за миг, скръсти ръце в знак на предизвикателство, срещайки за последен път погледа на Дьо Лоне, и излезе.

Тълпата чакаше, изгаряна от жаркото юлско слънце, опиянена и тръпнеща. Хората на Гоншон се бяха присъединили към тези на Марат. Предградието Сент Антоан позна и поздрави брата си, предградието Сен Марсо.

Гоншон бе начело на своите патриоти. Колкото до Марат, той бе изчезнал.

Гледката на площада беше страховита.

Щом народът видя парламентьора, виковете се усилиха.

— Е, какво? — рече Гоншон, приближавайки се към него.

— Ами какво! Този човек е храбър — отвърна Бийо.

— Какво искате да кажете с думите: „Този човек е храбър?“ — попита Гоншон.

— Искам да кажа, че упорства.

— Не желае да предаде Бастилията?

— Не.

— Решен е да издържи на обсадата?

— Да.

— И вие мислите, че ще устои дълго?

— До смърт.

— Така да бъде — ще си получи смъртта.

— Но колко хора ще се наложи да избием! — възкликна Бийо, явно съмнявайки се, че от Бога е правото, което си присвояват генералите, кралете и императорите — людете, упълномощени да проливат кръв.

— Хайде-хайде! — каза Гоншон. — Хората са твърде много, след като няма хляб за половината от населението. Нали така, приятели? — додаде, обръщайки се към тълпата.

— Да! Да! — изкрещя тълпата с върховна самоотверженост.

— Ами ровът? — попита Бийо.

— Той трябва да се запълни само на едно място — отвърна Гоншон, — а аз пресметнах, че с телата на половината от нас може да бъде запълнен целият, нали, приятели?

— Да! Да! — повтори тълпата с не по-малко въодушевление и устрем.

— Е, добре, така да бъде! — въздъхна Бийо, сразен.

В този момент на една тераса се появи Дьо Лоне, заедно с майор Дьо Лом и двама-трима офицери.

— Започвай! — викна Гоншон на управителя.

Той се обърна с гръб, без да отговори.

Гоншон, който навярно би понесъл заплахата, не понесе презрението; в миг вдигна карабината си на рамо и един от свитата на Дьо Лоне падна.

Сто изстрела, хиляда изстрела гръмнаха едновременно, сякаш бе чакан само този сигнал, и нашариха с бяло сивите кули на Бастилията.

Затишие от няколко секунди последва залпа, като че тълпата се уплаши от онова, което току-що бе сторила.

После лумна пламък, изгубил се в облак от дим, който увенча върха на една от кулите; отекна гръм; викове на болка се разнесоха в гъстото множество; бе даден първият оръдеен изстрел от Бастилията; пролята бе първата кръв. Битката беше започнала.

Онова, което изпита тълпата, така настръхнала допреди миг, бе подобно на ужас. Тази Бастилия, оповестила началото на защитата си с това единствено действие, демонстрираше своята страховита непристъпност. Народът вероятно се бе надявал, че в тези времена на отстъпки, каквито му се правеха, ще се мине без проливане на кръв.

Народът се мамеше. Оръдейният изстрел срещу него придаваше друго измерение на титаничното дело, което бе предприел.

Незабавно проехтя добре насочена мускетна стрелба, идваща от платформата на Бастилията.

Сетне отново настъпи затишие, прекъсвано от отделни викове, стенания и жалби, долитащи оттук-оттам.

Тогава в тази тълпа се усети едно мощно раздвижване; това бе народът, който вдигаше своите мъртви и ранени.

Ала народът изобщо не помисли да бяга или, ако го помисли, се засрами, като се преброи.

Действително булевардите, улица „Сент Антоан“ и предградието Сент Антоан бяха същинско море от хора; на всяка вълна — по една глава, на всяка глава — пламтящи очи и заплашваща уста.

За миг всички прозорци в квартала се окичиха със стрелци, дори и тези, които бяха извън обсега на метежа.

Ако по терасите или амбразурите се появеше инвалид или швейцарец, той се оказваше под прицела на стотина пушки и градушка от куршуми очукваше ъглите на камъка, зад който се бе прислонил.