Александър Дюма - Анж Питу

Той бе отдал градинката под наем на един градинар и за петдесетте ливри годишно, които получаваше, беше отнел на нещастниците и тази сетна радост.

Вярно е, че на богатите обитатели на Бастилията угаждаше прекомерно; един от тях водеше при държанката си, чиято издръжка бе включена в цената на мебелировката на затворника и така тя не струваше нищо на господин Дьо Лоне.

Прелистете „Разбулената Бастилия“ 190 190 „Разбулената Бастилия, сбирка от автентични документи за нейната история“ от Шарпантие и Манюел, 1789–1790 г., 3 тома; предходните параграфи са по Мишле — бел.фр.изд. , където наред с този факт ще откриете и много други.

В същото време управителят бе храбър човек.

Още от предния ден бурята тътнеше наоколо. Още от предния ден той чувстваше, че непрестанно растящата вълна на бунта се блъска в подножието на стените.

И при все това бе бледен, но невъзмутим.

Наистина зад гърба му се намираха четири оръдия, готови да открият огън; около него имаше цял гарнизон от швейцарци и инвалиди, а пред него само един мъж без оръжие.

Защото влизайки, Бийо бе оставил карабината си на Питу да я пази.

Той бе разбрал, че от другата страна на тази решетка, която виждаше, каквото и да е оръжие би било по-скоро опасно, отколкото полезно.

В един-единствен миг арендаторът забеляза всичко — спокойното и почти заплашително държане на управителя; швейцарците, разположени в караулните помещения; инвалидите по платформите и мълчаливото движение на артилеристите, които допълваха със заряди раклите на оръдията.

Постовете бяха с пушки в ръце, а офицерите с голи саби.

Управителят остана неподвижен и Бийо бе принуден да се приближи до него; зад парламентьора на народа решетката се затвори със зловещ шум на скърцащо желязо, който го накара, колкото и смел да беше, да потръпне до мозъка на костите.

— Какво пак искате от мен? — попита Дьо Лоне.

— Пак ли? — повтори Бийо. — Струва ми се, че ви виждам за първи път, следователно нямате право да бъдете отегчен от вида ми.

— Според онова, което ми казаха, вие идвате от Кметството.

— Така е.

— А току-що вече приех една депутация от общината.

— Какво е правила тук?

— Поискаха от мен да обещая, че няма да откривам огън пръв.

— И вие обещахте?

— Да. Поискаха и да дръпна назад оръдията.

— И вие наредихте да ги дръпнат. Знам това! Бях на площада пред Бастилията, когато маневрата беше извършена.

— И си помислихте, че ще отстъпя пред заплахите на този народ?

— По дяволите! — процеди Бийо. — Поне така изглеждаше.

— Казвах ви, господа — изкрещя Дьо Лоне на офицерите, — казвах ви, че ще ни сметнат за страхливци.

После се обърна към Бийо:

— А вие от чие име идвате?

— От името на народа! — гордо отвърна арендаторът.

— Това е добре — рече, усмихвайки се, Дьо Лоне, — но допускам, че имате и още някаква препоръка. Защото с тази, на която се позовавате, нямаше да можете да преминете първата линия от постове.

— Да, имам пропуск от господин Дьо Флесел, вашия приятел.

— Флесел! Вие казахте „вашия приятел“ — подхвана Дьо Лоне, взирайки се в парламентьора, сякаш искаше да надникне в дълбините на сърцето му. — Откъде знаете, че господин Дьо Флесел е мой приятел?

— Ами предполагам.

— Предполагал бил. Хубаво. Да видим пропуска.

Бийо подаде документа.

Дьо Лоне го прочете веднъж, втори път, разгърна го, за да провери дали не съдържа и постскриптум, вдигна го на светлината, за да се увери, че няма нищо между редовете.

— И това ли е всичко, което има да ми каже? — попита той.

— Това е.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен.

— Нищо устно?

— Нищо.

— Странно! — сключи вежди управителят, хвърляйки поглед през една от бойниците към площада на Бастилията.

— Ама какво очаквате да ви каже? — губеше търпение Бийо.

Дьо Лоне направи едно нервно движение.

— Всъщност нищо. Хайде говорете, какво искате от мен? Само побързайте, защото нямам време.

— Искам да ни предадете Бастилията.

— Моля? — произнесе управителят и се обърна рязко, сякаш не бе чул добре. — Какво казахте?…

— Казах, че в името на народа ви призовавам да предадете Бастилията.

Дьо Лоне сви рамене.

— Действително народът е странно животно — изрече.

— Абе… — промърмори Бийо.

— И какво иска да прави той с Бастилията?

— Иска да я разруши.

— И какво, по дяволите, му пречи на този народ Бастилията? Да не би някога човек от народа да е бил затварян в Бастилията? Бастилията! Народът, напротив, трябва да благославя всеки неин камък. Кого хвърлят в Бастилията? Философите, учените, аристократите, министрите, принцовете, сиреч враговете на народа.