Александър Дюма - Анж Питу

Това бе един четирийсет и пет годишен мъж 187 187 В действителност Майар е бил двайсет и шест годишен (роден е на 11 декември 1763 г.) — бел.фр.изд. , висок, слаб, сериозен, облечен изцяло в черно, както подхождаше на професията му.

— Този дяволски прилича на гробар — прошепна Питу.

— Вие казвате — подхвана невъзмутимо приставът, — че хора, дошли от Париж, са ви отмъкнали едно ковчеже, което ви е било поверено от доктор Жилбер?

— Да.

— Това е наказуемо.

— Тези хора принадлежат към парижката полиция.

— Безчестни крадци! — изрече Майар.

После, подавайки листа на Питу, добави:

— Вземи, млади човече, ето исканата бележка. И ако той бъде убит — приставът посочи Бийо, — ако ти бъдеш убит, да се надяваме, че няма и аз да бъда убит.

— И ако не бъдете убит, какво ще направите вие? — попита Питу.

— Онова, което ти би трябвало да направиш.

— Благодаря — каза Бийо.

И протегна ръката си на пристава.

Майар я стисна със сила, за която трудно би могло да се повярва, че съществува в такова мършаво тяло.

— Значи мога да разчитам на вас? — взря се в него Бийо.

— Както можете да разчитате на Марат, на Гоншон.

— Прекрасно — рече Питу, — ето една Троица, каквато съм сигурен, че не ще намеря в рая.

Сетне, обръщайки се към Бийо, додаде:

— Преди всичко благоразумие, нали, чичо Бийо?

— Питу — отвърна арендаторът с едно красноречие, което понякога учудва у подобна селска натура, — не забравяй, че най-благоразумното нещо във Франция е смелостта.

И той пресече първата линия на постовете, докато момъкът пое обратно към площада.

При подвижния мост му се наложи отново да преговаря.

Бийо показа пропуска си; свалиха подвижния мост; решетката се отвори.

Зад нея стоеше управителят.

Този вътрешен двор, в който управителят чакаше Бийо, служеше за разходки на затворниците. Той бе охраняван от осем кули, сиреч от осем гиганта. Нито един прозорец не гледаше към него. Слънцето никога не стигаше до влажния и почти тинест паваж; беше като дъно на широк кладенец.

В този двор един часовник, крепен от статуи на оковани затворници, отброяваше часовете, изцеждайки бавно и отмерено минутите, както капките вода, избили по тавана на тъмница, падат върху каменния под, който са разяли.

На дъното на този кладенец затворникът, изгубен в каменната бездна, съзерцаваше за миг неумолимата голота на камъка и копнееше да се прибере обратно в килията си.

Зад решетката, която водеше към двора, стоеше, вече казахме, господин Дьо Лоне.

Той беше на възраст между четирийсет и пет и петдесет години 188 188 Четирийсет и девет годишен — бел.фр.изд. ; този ден бе облечен в сива ленена дреха, носеше червената лента на ордена „Свети Луи“ и държеше в ръка бастун със сабя в него.

Лош човек беше господин Дьо Лоне; Спомените на Линге 189 189 „Спомени за Бастилията и затворничеството на г-н Линге“, написани от самия него, Лондон, 1783 г. — бел.фр.изд. му придадоха печална известност; той бе почти толкова мразен, колкото и затворът.

Както Шатоньоф, Ла Врилиер и Сен Флорантен си прехвърляха от баща на син правото да подписват заповеди за арест, така и членовете на фамилията Дьо Лоне си предаваха Бастилията.

Защото се знае, че не военният министър бе този, който назначаваше служителите в тъмниците. В Бастилията всички места се купуваха — от поста на управителя до длъжността на помощник-готвача. Управителят на Бастилията бе един портиер в едър мащаб, гостилничар с еполети, който добавяше към шейсетте хиляди франка от заплатата си шейсет хиляди от грабежи и изнудвания.

Изискваше се солидна посветеност в капитала и лихвите на авансовите плащания.

Колкото до скъперничеството, господин Дьо Лоне бе надминал своите предшественици. Може би бе платил по-скъпо за мястото си и бе предвидил, че не ще го запази дълго.

Той хранеше семейството си за сметка на затворниците. Беше намалил разходите за отопление и удвоил наема за всяка част от мебелировката.

Дьо Лоне имаше правото да вкарва в Париж сто бъчви с вино, освободени от общински данъци. Управителят продаваше това право на един кръчмар, който по такъв начин се сдобиваше с превъзходни вина. А с една десета от спестения налог той купуваше киселаш, който даваше на затворниците да пият.

За клетниците, хвърлени в Бастилията, оставаше една-едничка утеха — малката градинка на един от бастионите. Там те се разхождаха; там можеха да се насладят за миг на въздух, цветя, светлина, изобщо на природа.