Александър Дюма - Анж Питу

Народът бе готов да приеме.

— Този човек определено предателства — каза Марат.

После се обърна към Бийо:

— Вървете да правите каквото ще правите при Бастилията. До един час ще ви изпратя двайсет хиляди души, всеки от тях с пушка.

От пръв поглед арендаторът изпитваше голямо доверие към този мъж, чието име бе толкова популярно, та бе стигнало и до него. Дори не се поинтересува как смяташе да ги осигури. Там имаше един абат, споделящ общия ентусиазъм, който викаше като всички: „Към Бастилията!“ Бийо не обичаше абатите, ала този му хареса. Натовари го да продължи с раздаването и храбрият абат склони 182 182 Пиер-Луи Льофебвр дьо ла Рош, когото Мишле, а после и Дюма, в „Луи XVI и Революцията“, наричат Д’Ормесон — бел.фр.изд. .

Тогава Марат се качи на един крайпътен камък. Вдигаше се страхотен шум.

— Тишина — изкрещя той, — аз съм Марат и желая да говоря.

Множеството млъкна, укротено сякаш с магия, и погледите се впериха в оратора.

— Искате ли оръжие? — попита Марат.

— Да! Да! — отвърнаха хиляди гласове.

— За да превземете Бастилията?

— Да! Да! Да!

— Е, добре! Елате с мен и ще получите.

— Къде?

— В Инвалидите, там има двайсет хиляди пушки!

— Към Инвалидите! Към Инвалидите! Към Инвалидите! — гръмна отвред.

— Сега — рече Марат на Бийо, който бе повикал Питу, — тръгвате ли към Бастилията?

— Да.

— Почакайте. Може да стане така, че преди идването на моите хора да имате нужда от помощ.

— Действително — кимна Бийо, — възможно е.

Марат откъсна един лист от малък бележник и драсна четири думи с молив:

От името на Марат.

После се подписа.

— Е, какво? — сви рамене арендаторът. — Какво да направя с тази бележка, след като на нея няма нито име, нито адрес?

— Колкото до адреса, този, комуто ви препоръчвам, няма адрес. Що се отнася до името му, то е много известно. Попитайте първия работник, когото срещнете, познава ли Гоншон, наричан Мирабо на народа?

— Гоншон, ще си спомниш ли това име, Питу?

— Гоншон или Gonchonius — повтори Питу, — да, ще си го спомня.

— Към Инвалидите! Към Инвалидите! — ревеше тълпата с нарастващо ожесточение.

— Хайде, върви — каза Марат на Бийо, — и нека духът на свободата те предвожда!

— Към Инвалидите! — извика на свой ред Марат.

И пое по кея Жевр, следван от над двайсет хиляди души.

Бийо увлече пет-шестстотин подир себе си — онези, които имаха оръжие.

В момента, когато единият слизаше покрай реката, а другият излизаше на булеварда, превото на търговците застана до един прозорец.

— Приятели мои — рече той, — защо забелязвам на шапките ви зелени кокарди?

Това бяха кестеновите листа на Камий Демулен, които повечето носеха, виждайки мнозина да си ги слагат, без дори да знаят какво правят.

— Надежда! Надежда! — разнесоха се няколко гласа.

— Да, но цветът на надеждата е в същото време и този на граф Д’Артоа. Искате ли да изглеждате, сякаш сте с отличителния знак на принц?

— Не, не — прозвуча в отговор и гласът на Бийо се извиси над останалите.

— Е, тогава свалете кокардите и ако желаете да носите нечии цветове, то нека бъдат поне тези на град Париж, майката на всички нас, синьо и червено, приятели, синьо и червено.

— Да! Да! — отвърнаха хорово. — Да! Синьо и червено.

При тези думи всички стъпкват с нозе зелените си кокарди; всички искат панделки; като по чудо прозорците се отварят и сини и червени ленти се посипват в изобилие.

Ала с тях се окичват едва хиляда души.

Веднага престилки, копринени рокли, шалове биват раздрани, разкъсани и от парчетата се правят панделки, розети, шарфове. Всеки получава по нещо.

След което малката армия на Бийо тръгна отново.

Пътем тя се попълваше; от всички артерии на предградието Сент Антоан в нея се вливаше най-живата и гореща част от народната кръв.

Стигнаха в доста добър ред до улица „Ледигиер“, където вече внушително множество любопитни — едни боязливо, други спокойно, а трети дръзко — гледаха към кулите на Бастилията, напичани от жаркото слънце.

Пристигането на народните барабанчици от предградието Сент Антоан, на стотина френски гвардейци по булеварда, на Бийо и неговата войска, която наброяваше може би хиляда-хиляда и двеста души, мигновено промени настроенията и вида на тълпата. Боязливите се окуражиха, спокойните се въодушевиха, дръзките започнаха да отправят закани.

— Долу оръдията! Долу оръдията! — викаха двайсетина хиляди гласа и заплашителни юмруци се размахваха по посока на едрокалибрените оръдия, които подаваха медните си дула през амбразурите на платформите.