Александър Дюма - Анж Питу

— И защо?

— Най-напред, защото, след като е заповядал да затворят доктор Жилбер в Бастилията, кралят явно има своите доводи за това.

— Е, добре! — каза Бийо. — Той ще ми изложи доводите си, а аз ще му приведа моите.

— Драги ми господин Бийо, кралят е много зает и няма да ви приеме.

— О! Ако не ме приеме, ще намеря начин да вляза и без неговото разрешение.

— Ала щом влезете, ще се натъкнете на господин Дьо Дрьо-Брезе, който ще нареди да ви изхвърлят.

— Ще нареди да ме изхвърлят!

— Да, той искаше да направи това с цялото Събрание. Вярно е, че не успя, но тъкмо поради тази причина е още по-бесен и нищо чудно да си го изкара на вас.

— Тогава ще се обърна към Събранието.

— Пътят за Версай е отрязан.

— Ще отида с моите три хиляди души.

— Внимавайте, драги господине, ще се озовете срещу четири-пет хиляди швейцарци и две-три хиляди австрийци, които ще прегазят вас и вашите три хиляди души. За миг ще бъдете смазани.

— Ах, по дяволите! Но какво да направя все пак?

— Правете каквото желаете. Само ми сторете услугата да отведете вашите три хиляди души, които блъскат по паважа с алебардите си и пушат. Има седем или осем хиляди кесии с барут в мазетата и една искра може да ни хвърли във въздуха.

— В такъв случай решавам — отсече Бийо, — няма да се обръщам нито към краля, нито към Националното събрание, ще се обърна към нацията и ще превземем Бастилията.

— И с какво?

— С осемте хиляди кесии барут, които ще ми дадете, господин прево 178 178 Вж. Мишле. „История на Френската революция“, книга I, глава VI: това търсене на оръжие е станало на 13 юли — бел.фр.изд. .

— Ах! Така ли? — каза насмешливо Флесел.

— Точно така. Ако обичате, ключовете от мазетата, господине!

— Хей! Вие шегувате ли се? — взря се в него превото.

— Не, господине, не се шегувам — отвърна Бийо.

И като хвана с две ръце Флесел за яката на дрехата, процеди:

— Ключовете, или ще повикам хората си.

Флесел стана блед като смъртник. Устните и зъбите му се стиснаха конвулсивно, ала гласът му не се промени и той поде със същия ироничен тон, който бе възприел:

— Всъщност, господине, ще ми направите голяма услуга, отървавайки ме от този барут. Ето защо ще ви дам ключовете, които желаете. Само не забравяйте, че аз съм ваш първи магистрат и че ако имате неблагоразумието да се отнесете с мен пред хората така, както се отнесохте насаме, час по-късно ще бъдете обесен от градската стража. Настоявате ли все още за барута?

— Настоявам — твърдо произнесе Бийо.

— И ще го разпределите лично?

— Лично.

— Кога ще стане това?

— Веднага.

— Простете, нека се разберем. Имам работа още четвърт час и бих предпочел, ако за вас е безразлично, раздаването да не започва, преди да съм си тръгнал. Предсказаха ми, че ще умра от насилствена смърт, ала, признавам си, изпитвам силно отвращение от перспективата да хвръкна във въздуха.

— Така да бъде, след четвърт час. Аз обаче на свой ред имам една молба.

— Каква?

— Да се приближим и двамата до този прозорец.

— Защо?

— Искам да ви направя популярен.

— Много благодаря. И по какъв начин?

— Ще видите.

Бийо отведе превото до прозореца.

— Приятели — извика той, — вие все още желаете да превземете Бастилията, нали?

— Да, да, да! — гръмнаха три-четири хиляди гласа.

— Но нямате барут, нали?

— Да! Барут! Барут!

— Е, добре! Ето, господин превото на търговците е готов да ви даде барута, който се намира в мазетата на Кметството. Благодарете му, приятели мои.

— Да живее господин превото на търговците! Да живее господин Дьо Флесел! — ревна тълпата.

— Благодаря ви! Благодаря ви заради него, благодаря ви и заради себе си!

— Сега, господине — обърна се Бийо, — няма нужда да ви хващам за яката нито насаме, нито пред хората. Защото, ако не ми дадете барута, нацията, както я наричате вие, нацията ще ви разкъса на парчета.

— Вземете ключовете, господине — каза превото. — Вие умеете да искате по начин, който не допуска отказ.

— О, вие ме окуражавате — рече Бийо, в чиято глава, изглежда, съзряваше нов план.

— А, по дяволите! Да не би да искате още нещо от мен?

— Да. Познавате ли управителя на Бастилията?

— Господин Дьо Лоне?

— Не знам как се казва.

— Казва се господин Дьо Лоне.

— Хубаво. Та познавате ли господин Дьо Лоне?

— Той е мой приятел.

— Тогава би трябвало да ви се ще да не му се случи нещастие.

— Естествено.

— Е, добре! Един от начините да не му се случи нещастие е да ми предаде Бастилията, или най-малкото доктора.