Александър Дюма - Анж Питу

Тя бе съвършеният затвор. Струваше колкото всички останали, взети заедно. Почти цял век управлението на Бастилията беше в ръцете на една и съща фамилия.

Предтечата на тези избраници е господин Дьо Шатоньоф. Наследява го синът му, Ла Врилиер. Най-накрая синът на Ла Врилиер е наследен от внука Сен Флорантен.

Династията се прекъсва през 1777 година 171 171 Фамилията Фелипо, граф Дьо Сен Флорантен, маркиз Дьо Шатоньоф и Дьо ла Врилиер са били командори на кралските ордени и в това си качество са надзиравали държавните затвори — бел.фр.изд. .

По време на това трикратно властване, по-голямата част от което премина при Луи XV, никой не е могъл да назове бройката на подписаните заповеди за арест. Сен Флорантен е подписал лично повече от петдесет хиляди.

Заповедите за арест носеха сериозен доход.

Продаваха ги на бащите, които искаха да се отърват от своите синове.

Продаваха ги на жените, които искаха да се отърват от съпрузите си.

Заповедите за арест струваха толкова по-евтино, колкото по-хубави бяха жените.

Това бе просто една размяна на услуги между тях и министъра.

От края на властването на Луи XV всички държавни затвори, и най-вече Бастилията, бяха в ръцете на йезуитите.

Да си припомним най-важните сред затворниците — Желязната маска, Лозюн и Латюд.

Йезуитите бяха изповедници. Те изповядваха затворниците, за по-голяма сигурност.

Пак за по-голяма сигурност починалите затворници бяха погребвани под фалшиви имена.

Както знаете, Желязната маска беше погребан под името Марчиали.

Той бе прекарал четирийсет и пет години в затвора.

Лозюн — четиринайсет години.

Латюд — трийсет и пет години 172 172 Дюма разказва за затворничеството на Латюд в „Луи XVI и Революцията“, глави XI и XII: Латюд влиза в затвора на 1 май 1749 г. и излиза чак на 22 март 1784 г. — бел.фр.изд. .

Ала поне Желязната маска и Лозюн бяха извършили големи престъпления.

Брат на Луи XIV или не, Желязната маска дотолкова приличаше на него, че човек можеше да ги обърка.

Твърде неблагоразумно е да се осмелиш да приличаш на един крал.

Лозюн за малко да се ожени или дори се ожени за Великата госпожица.

Твърде неблагоразумно е да се осмелиш да се ожениш за племенницата на крал Луи XIII, внучка на крал Анри IV.

Но какво ли бе направил Латюд, клетникът?

Той беше дръзнал да се влюби в мадмоазел Поасон, мадам Дьо Помпадур, фаворитка на краля.

Беше й драснал едно писъмце.

Това писъмце, което една почтена жена би върнала на онзи, който й го е написал, бе препратено от мадам Дьо Помпадур на господин Дьо Сартин 173 173 Антоан дьо Сартин, граф Д’Алби (1729 — 1801) — началник на полицията (1759 — 1774) — бел.ред. .

И Латюд, арестуван, избягал, залавян отново и отново, остана трийсет и пет години зад решетките на Бастилията, Венсен и Бисетр 174 174 През XVII-XVIII в. приют за старци и душевно болни — бел.ред. .

Значи Бастилията не бе мразена просто така.

Народът я ненавиждаше като нещо живо, като онзи гигантски тараск, като онзи звяр от Жеводан 175 175 Тараскът е чудовище-амфибия от Рона, укротено от света Марта, покровителка на Тараскон; „звярът от Жеводан“ е сял ужас през зимата на 1765 г. — бел.фр.изд. , които безжалостно са поглъщали хора.

Така че е разбираема мъката на бедния Себастиен Жилбер, когато научи, че баща му е в Бастилията.

Разбираема е и увереността на Бийо, че докторът не ще излезе от затвора, ако не бъде измъкнат със сила оттам.

Не по-малко разбираемо е и френетичното въодушевление на народа, когато Бийо извика: „Към Бастилията!“

Само че идеята да се превземе Бастилията беше нещо безумно, както бяха казали войниците.

Бастилията имаше провизии, гарнизон и артилерия.

Бастилията имаше стени, които бяха дебели петнайсет стъпки на върха и четирийсет стъпки в основата.

Бастилията имаше един управител на име господин Дьо Лоне 176 176 Бернар Жордан, маркиз Дьо Лоне (1740 — 1789) — последният управител на Бастилията, убит по време на превземането на крепостта — бел.ред. , който бе накарал да поставят трийсет хиляди барутни заряда в погребите и бе обещал, в случай на нужда, да вдигне във въздуха Бастилията и заедно с нея половината от предградието Сент Антоан.

Бийо все така вървеше, ала вече викаше не той. Тълпата, обхваната от войнствения му дух, разпознала в този мъж един от своите, тълпата, обсъждайки думите и постъпката му, го следваше, нарастваща, подобно приливна вълна.