Александър Дюма - Анж Питу

Тълпата се усмихна на кръвнишката игра на думи.

— Да, да, ще направим нещо — подкрепи го тя.

— И какво ще направим? — обадиха се няколко гласа.

— По дяволите! — свъси вежди Гоншон. — Ще превземем Бастилията.

— Ха тъй де! — викна Бийо. — Ето това се казва приказка. Чуй ме, храбри Гоншон, с колко хора разполагаш?

— Почти с трийсет хиляди.

— И като прибавим двайсетте хиляди, които ще се присъединят към нас от Инвалидите, и десетте хиляди, които вече са тук — това е повече, отколкото ни трябва, за да успеем.

— И ще успеем — тръсна глава Гоншон.

— Така си мисля. Е, хайде, събери твоите трийсет хиляди души. Аз влизам при управителя, ще го приканя да се предаде. Ако склони, толкова по-добре, ще избегнем кръвопролитието. Ако ли пък не, пролятата кръв ще тежи на него, а пролятата за несправедлива кауза кръв носи нещастие. Питайте германците.

— Колко време ще останеш при управителя?

— Колкото може по-дълго, докато Бастилията бъде напълно обсадена. Та когато изляза, атаката да започне.

— Разбрано.

— Ти не изпитваш недоверие към мен, нали? — попита Бийо, подавайки ръка на Гоншон.

— Аз ли? — отвърна Гоншон с пренебрежителна усмивка, стискайки ръката на якия арендатор със сила, която никой не би заподозрян у това изпосталяло тяло. — Да изпитвам недоверие? И защо? Стига да поискам, с една дума, с един знак ще накарам да те стрият като стъкло, та дори да си на завет зад тези кули, дето утре няма да ги има, и да си бранен от тези войници, които до довечера ще минат на наша страна или ще приключат земния си път. Така че върви и разчитай на Гоншон, както той разчита на Бийо.

Арендаторът бе убеден и се отправи към входа на Бастилията, докато неговият събеседник навлизаше в предградието, сподирен от викове, повторени хиляди пъти: „Да живее Гоншон! Да живее Мирабо на народа!“

— Не знам какъв е Мирабо на благородниците — рече Питу на Бийо, — но намирам, че нашият е твърде грозен.

Няма да описваме Бастилията, би било безполезно.

Тя живее като вечен образ в паметта едновременно и на старците, и на децата.

Ще се задоволим да припомним, че двете й кули близнаци гледаха към площада, докато страничните й стени бяха успоредни на брега на днешния канал.

Входът на Бастилията беше защитаван най-напред от едно караулно помещение, после от два реда постове и накрая от два подвижни моста.

След като се преминеха различните препятствия, стигаше се до двора на управата, където бе жилището на управителя.

Една галерия водеше от двора към рововете на Бастилията.

При този втори вход, гледащ към рововете, имаше подвижен мост, караулно и желязна бариера.

При първия вход искаха да арестуват Бийо 185 185 Дюма поставя Бийо в ролята на Жак-Алексис Тюрио, наречен Тюрио дьо ла Розиер. Виж „Луи XVI и Революцията“, глава XVIII; Мишле, цит. съч., книга I, глава VII — бел.фр.изд. , но той им показа пропуска си от Флесел и го пуснаха да мине.

Тогава Бийо видя, че Питу го следва. Момъкът не беше инициативен, ала по стъпките на арендатора би слязъл и в ада или пък би се качил на Луната.

— Остани отвън — каза Бийо. — Ако не изляза, ще е добре да има някой, който да припомни на народа, че съм влязъл.

— Така е — кимна Питу. — След колко време трябва да му припомня това?

— След един час.

— А ковчежето? — попита Питу.

— О, да! Ако не изляза, ако Гоншон не превземе Бастилията или пък в края на краищата ако, след като я превземе, не ме намерят, трябва да се каже на доктор Жилбер, когото може би ще намерят, че хора, дошли от Париж, са ми задигнали ковчежето, което ми беше поверил преди пет години; че съм тръгнал още в същия миг, за да му го съобщя; че пристигайки в Париж, съм научил, че е в Бастилията; че съм поискал да превзема Бастилията и че съм пожертвал живота си, който винаги е бил на негово разположение.

— Много хубаво, чичо Бийо — рече Питу, — само че е твърде дълго и се страхувам да не го забравя.

— Това, което казах ли?

— Да.

— Ще ти го повторя.

— Не — чу се глас, — по-добре би било да се напише.

— Не знам да пиша — отвърна Бийо.

— Аз знам, аз съм пристав.

— А! Вие сте пристав? — погледна го арендаторът.

— Станислав Майар, пристав от Шатле.

И той извади от джоба си дълъг рогов дивит 186 186 Дивит (тур.) — мастилница, обикновено метална, с приспособление за носене на пера, хартия, мастило и др. — бел.прев. , в който имаше перо, хартия и мастило, всичко необходимо за писане.