Александър Дюма - Анж Питу

— Е, какво пък! Това доказва, че народът не е егоист.

— Приятелю — каза Дьо Лоне с нотка в гласа, наподобяваща състрадание, — личи си, че не сте войник.

— Имате право, арендатор съм.

— И че не сте от Париж.

— Наистина, от провинцията съм.

— И че не познавате из основи Бастилията.

— Вярно е, познавам само онова, което съм видял, тоест външните стени.

— Тогава елате с мен, ще ви покажа какво е Бастилията.

— Аха! — измърмори Бийо. — Ще ме прекарат над някое подземие, което ще се отвори внезапно под краката ми и край с Бийо.

Но неустрашимият арендатор дори не мигна и се приготви да последва управителя на Бастилията.

— Най-напред ще узнаете — поде Дьо Лоне, — че в погребите имам достатъчно барут, за да вдигна във въздуха Бастилията и заедно с нея половината предградие Сент Антоан.

— Знам това — отвърна спокойно Бийо.

— Добре. Сега вижте тези четири оръдия.

— Виждам ги.

— Те обстрелват цялата тази галерия, както пак виждате, и тази галерия е защитавана първо от едно караулно помещение, след това от два рова, които могат да бъдат преминати само по двата подвижни моста, и накрая от една решетка.

— О! Не казвам, че Бастилията е зле охранявана — рече Бийо, без да трепне, — а само че ще бъде добре нападната.

— Да продължим — отмина забележката му Дьо Лоне.

Арендаторът кимна в знак на съгласие.

— Ето една тайна врата, която води към рововете — нареждаше управителят. — Погледнете дебелината на стените.

— Поне четирийсет стъпки.

— Да, четирийсет стъпки в долната и петнайсет в горната им част. Прекрасно съзнавате, че колкото и да са здрави ноктите на народа, той ще ги изпотроши о тези камъни.

— Не съм споменавал, че народът ще разруши Бастилията, преди да я превземе — отговори Бийо, — казах, че ще я разруши, след като я превземе.

— Да се качим — подкани го Дьо Лоне.

— Да се качим.

Те изкачиха трийсетина стъпала.

Управителят се спря.

— Вижте — посочи той. — Ето още една амбразура, гледаща към пътя, по който се готвите да влезете. Тя е бранена само от едно крепостно оръдие, ала то има известна репутация. Вие несъмнено знаете песента:

— Разбира се, че я знам — отвърна Бийо. — Но не мисля, че е време да се пее.

— Ама почакайте! Маршал Дьо Сакс е наричал това малко оръдие своя мюзета, защото му е свирело най-вярно мелодията, която е обичал най-много. Това е една историческа подробност.

— О! — възкликна Бийо.

— Да продължаваме нагоре.

И те стигнаха до платформата на едната кула.

— Аха! — поклати глава парламентьорът.

— Какво? — попита Дьо Лоне.

— Не сте наредили да свалят оръдията.

— Заповядах да ги изтеглят назад, това е всичко.

— Вие знаете, че ще кажа на народа, че оръдията си стоят.

— Кажете!

— С една дума, не желаете да ги свалите?

— Не.

— Категорично?

— Оръдията на краля са тук по заповед на краля, господине. И ще бъдат махнати само по заповед на краля.

— Господин Дьо Лоне — поде Бийо, усещайки как речта му се издига на висотата на положението, — господин Дьо Лоне, ето го истинския крал, на когото ви съветвам да се подчинявате.

И той посочи сивата тълпа, окървавена тук и там от сблъсъка предния ден, която се бе струпала пред рововете, а оръжието й проблясваше на слънцето.

— Господине — каза на свой ред Дьо Лоне, отмятайки глава назад с израз на високомерие, — възможно е вие да признавате двама крале. Но аз, управителят на Бастилията, признавам само един, Луи, шестнайсетият от династията, поставил подписа си под грамота, по силата на която се разпореждам тук с хората и нещата.

— Значи вие не сте гражданин? — извика Бийо в изблик на гняв.

— Аз съм френски благородник — отсече управителят.

— А, наистина, вие сте войник и говорите като войник.

— Вие го казахте, господине — отвърна Дьо Лоне, покланяйки се. — Аз съм войник и изпълнявам заповед.

— А аз, господине — натърти Бийо, — съм гражданин и понеже моят граждански дълг е в противоречие с вашата войнска заповед, един от двама ни ще умре — или този, който ще се подчини на даденото му нареждане, или този, който ще изпълни дълга си.