— Не говорите като военен, господин Дьо Лом.
— Говоря като французин, господине. Казвам, че щом Негово величество не ни е дал никаква заповед… Казвам, че след като господин превото на търговците ни направи разумно предложение, а именно сто души от националната гвардия да влязат в крепостта, вие можехте, за да избегнете трагедията, която предвиждам, да приемете този компромис.
— Значи според вас, господин Дьо Лом, властта, представляваща град Париж, е власт, на която следва да се подчиняваме?
— Според мен, в отсъствието на върховната власт на краля, да, господине.
— Е, добре! — рече Дьо Лоне, издърпвайки майора в един ъгъл на двора. — Четете, господин Дьо Лом.
И му подаде малък къс хартия. Майорът прочете:
Дръжте се здраво, залъгвам парижаните с кокарди и обещания. До края на деня господин Дьо Безенвал ще ви изпрати подкрепления.
Дьо Флесел 197 197 Измислено писмо: в „Луи XVI и Революцията“ Дюма възпроизвежда текста на заповедта, подписана от Флесел и адресирана до Лоне — бел.фр.изд.
— Как е стигнала дотук тази бележка, господине? — попита майорът.
— С писмото, което ми връчиха господа парламентьорите. Те мислеха, че ми носят призив да предам Бастилията, а то се оказа заповед да я браня.
Майорът наведе глава.
— Вървете на поста си, господине — отсече Дьо Лоне, — и не го напускайте, докато не пратя да ви повикат.
Господин Дьо Лом се подчини.
Господин Дьо Лоне сгъна хладнокръвно бележката, сложи я отново в джоба си и се върна при мерачите, нареждайки им да се целят ниско и точно.
Мерачите се подчиниха, както бе сторил господин Дьо Лом.
Но съдбата на крепостта беше решена. Никаква човешка сила не бе в състояние да я предотврати.
На всеки оръдеен изстрел народът отговаряше с: „Искаме Бастилията!“
И докато гласовете искаха, ръцете действаха.
В числото на гласовете, които викаха най-енергично, в числото на ръцете, които действаха най-ефикасно, бяха тези на Питу и на Бийо.
Само че всеки реагираше според природата си.
Бийо — неустрашим и самонадеян, като булдог, се бе хвърлил напред още от самото начало, нехаейки за куршумите и картеча.
Питу — осторожен и благоразумен, като лисица, надарен в най-висока степен с инстинкт за самосъхранение, използваше всичките си способности, за да съзре опасността и да я избегне.
Очите му различаваха най-смъртоносните бойници, улавяха неуловимото движение на бронза, който щеше да стреля. Стигна дотам, че отгатна точния момент, в който батареята от крепостни оръдия удари по подвижния мост.
След като очите му изпълнеха задължението си, идваше ред на крайниците да поработят за своя собственик.
Раменете се свиваха, гръдта се прибираше, тялото му заприличваше на дъска, гледана отстрани.
В такива мигове Питу, възпълничкият Питу, защото той беше мършав само в краката, се превръщаше в осил, в геометрична линия, без ширина, нито дебелина.
Беше си харесал скрито кътче в прохода между първия и втория подвижен мост, нещо като вертикален парапет, образуван от каменни издатини; главата му бе предпазвана от един от камъните, коремът от друг, а коленете от трети, и Питу беше благодарен, задето природата и фортификационното изкуство се бяха преплели така сполучливо, та се намираше по един камък за всяко място, което би могло да бъде улучено смъртоносно.
От своя ъгъл, където се бе спотаил като заек в леговището си, той даваше по някой изстрел за успокоение на съвестта, понеже срещу себе си имаше само стени и парчета дърво; ала това очевидно доставяше удоволствие на Бийо, който току го подканяше:
— Стреляй де, мързеливецо, стреляй!
А Питу на свой ред, за да уталожи плама на арендатора, му викаше:
— Ама не се показвайте така, чичо Бийо.
Или пък:
— Внимавайте, господин Бийо, дръпнете се, ето че оръдието стреля по вас, ударникът на мюзетата щрака.
И едва момъкът бе произнесъл тези думи, свидетелстващи за предвидливост, оръдейната или пушечната стрелба прокънтяваше и картечът помиташе прохода.
Въпреки всички призиви Бийо демонстрираше чудеса от мощ и движения, все нахалост. Не можейки да пролее своята кръв, което, разбира се, не бе негова грешка, той проливаше потта си на едри капки.
Десетина пъти Питу го лови за дрехата и го кара да залегне до него точно в момента, в който щеше да го порази поредният залп.
Бийо обаче неизменно се надигаше пак и пак, не само, подобно на Антей 198 198 Антей — в гръцката митология: великан, син на Гея (Земята), който добивал нови сили при всяко докосване до нея — бел.прев.
, по-силен от преди, но и с нова идея.
Читать дальше