Александър Дюма - Анж Питу

Народът яростно късаше тези документи, вероятно му се струваше, че унищожавайки ги, връща законно свободата на затворниците.

Жилбер влезе; подпомогнат от Питу, той започна да се рови в книжата, прав край лавиците; регистъра за текущата година го нямаше.

Спокоен и хладнокръвен по природа, докторът тропна с крак в изблик на раздразнение.

В миг Питу забеляза едно от онези юначни хлапета, каквито винаги има при народните победи, което тичешком отнасяше на главата си към огъня том, подобен по големина и подвързия на този, който преглеждаше доктор Жилбер.

Момъкът се втурна подире му с дългите си крака и скоро го настигна.

Това бе регистърът за 1789 година.

Пазарлъкът бе кратък. Питу се представи като победител, обясни, че един от затворниците се нуждае от регистъра, и хлапето му го даде, утешавайки се с думите:

— Карай! Ще изгоря друг.

Питу разтвори тома, огледа, прелисти и като стигна до последната страница, намери следното:

Днес, 9 юли 1789 г., влезе господин Ж., много опасен философ и публицист. Да бъде държан в отделна килия.

Той занесе регистъра на доктора.

— Вземете, господин Жилбер, нали това търсехте?

— О, да! — оживи се докторът. — Точно това.

И като прочете текста, който вече предадохме, рече:

— А сега да видим от кого е заповедта.

Погледна в полето отстрани.

— Некер! — възкликна той. — Заповедта за арестуването ми подписана от моя приятел Некер? О! Тук със сигурност се крие някаква уловка.

— Некер е ваш приятел? — извика тълпата почтително, тъй като си спомняте какво влияние имаше това име върху народа.

— Да, да, мой приятел, аз го подкрепям — отвърна докторът — и той навярно изобщо не знае, че съм бил в затвора. Но ще отида да го намеря и…

— Къде ще го намерите? — попита Бийо.

— Във Версай!

— Господин Некер не е вече във Версай. Господин Некер е в изгнание.

— Къде?

— В Брюксел.

— Ами дъщеря му?

— А, нямам представа — отговори Бийо.

— Тя живее в Сен Уен — обади се глас от множеството.

— Благодаря — каза Жилбер, без дори да знае към кого отправя благодарността си.

После се обърна към онези, които горяха книжата:

— Приятели — поде той, — в името на Историята, която ще намери в тези архиви присъдата над тираните, спрете да ги унищожавате, умолявам ви. Разрушете Бастилията камък по камък, нека не остане и следа, ала уважавайте документите, в тях е светлината на бъдещето.

Едва бе изрекъл тези слова, и тълпата ги оцени с върховния си разум.

— Докторът има право — разнесоха се стотина гласа, — стига опустошения! Всички документи в Кметството!

Един пожарникар, който бе влязъл в двора заедно с пет-шест свои другари, влачейки помпа, насочи струйника на инструмента си към кладата, която, подобно на онази в Александрия 208 208 Препратка към пожара в Александрийската библиотека, културен и научен център на елинистичния свят, при обсадата на Александрия от Цезар през 48 г. пр. Хр. — бел.ред. , бе на път да погълне архивите на един свят, и я угаси.

— И по чие искане сте били арестуван? — попита Бийо.

— Тъкмо това търся и не мога да разбера. Няма го името.

След миг на размисъл добави:

— Ще го узная все пак.

И откъсвайки листа, който го засягаше, той го сгъна на четири и го сложи в джоба си. Сетне се обърна към Бийо и Питу:

— Приятели, да излизаме. Няма какво повече да правим тук.

— Да излизаме — повтори Бийо. — Само че е лесно да се каже, но трудно да се осъществи.

Наистина тълпата, тласкана към вътрешността на дворовете от любопитството, продължаваше да приижда и бе задръстила вратите.

Осем затворници, в това число Жилбер, бяха освободени.

Ето и имената им: Жан Бешад, Бернар Ларош, Жан Лакореж, Антоан Пюжад, Дьо Уайт, граф Дьо Солаж и Таверние.

Първите четирима не представляваха особен интерес. Бяха обвинени, че са фалшифицирали менителница, без обаче да бъде представено каквото и да било доказателство, което навеждаше на мисълта, че обвинението е фалшиво; те лежаха в Бастилията едва от две години.

Останалите бяха граф Дьо Солаж, Дьо Уайт и Таверние.

Граф Дьо Солаж бе почти трийсетгодишен, преливащ от радост и излиятелност; прегръщаше своите освободители, възхваляваше победата им, разказваше за затворничеството си. Арестуван през 1782 година и хвърлен във Венсен по заповед за арест, издействана от баща му, той бил преместен в Бастилията, където останал пет години, без да види съдия, без да бъде разпитан нито веднъж; баща му бе умрял преди две години, ала никой не бе помислил за него. Ако Бастилията не беше превзета, вероятно никога никой нямаше и да се сети.