Александър Дюма - Анж Питу

— Мъка ли, клето дете? И каква мъка, Боже мой, би могъл да имаш на твоите години? Хайде, сподели я!

— Не, татко, не, не сега. Вие бързате, сам го казахте. Можете да ми отделите най-много четвърт час. Да говорим за нещо друго, а не за моите щуротии.

— Не, Себастиен, ще тръгна неспокоен. Довери ми, откъде идва мъката ти?

— Наистина не смея, татко.

— От какво се страхуваш?

— Страхувам се да не изглеждам като някой фантазьор в очите ви, или пък да не кажа нещо, което може би ще ви огорчи.

— Ти ме огорчаваш далеч повече, като пазиш тайната си, дете мое.

— Чудесно знаете, че нямам тайни от вас, татко.

— Тогава те слушам.

— Действително не се осмелявам.

— Ти, Себастиен, който имаш претенциите да си мъж?

— Тъкмо затова.

— Хайде, смелост!

— Е, добре! Татко, това е един блян!

— Блян, който те плаши?

— И да, и не. Защото, когато ме обземе този блян, не съм изплашен, а сякаш пренесен в друг свят.

— Разкажи ми.

— Още от малък имам това видение. Вие знаете, че два-три пъти се губих в онези големи гори, които заобикалят селото, където бях отгледан.

— Да, казаха ми го.

— Всъщност вървях подир нещо като привидение.

— Привидение?… — попита Жилбер, гледайки сина си с учудване, или по-точно с уплаха.

— Ами ето какво се случваше: играех си като всички останали деца в селото и докато бях в селото, докато имаше други деца около мен, не виждах нищо. Ала щом се отделях от тях, щом подминех последните градини, усещах близо до себе си шумоленето на рокля. Протягах ръце, за да я хвана, но улавях само въздуха. С отдалечаването на шумоленето обаче привидението ставаше видимо. То бе едно изпарение, отначало прозрачно като облак, после се уплътняваше и приемаше формата на човек. Това беше силует на жена, по-скоро плъзгаща се, отколкото ходеща, и толкова по-видима, колкото повече навлизаше в най-мрачните кътчета на гората.

Тогава една непозната, странна, неустоима сила ме увличаше по стъпките на тази жена. Следвах я с протегнати ръце, ням като нея. Защото често се опитвах да я повикам, но никога не успявах да издам и звук и я преследвах така, без тя да се спира, без да мога да я настигна, докато чудото, съобщило ми за присъствието й, не ми подскажеше, че си отива. Жената полека-лека се изгубваше. Материята се превръщаше в пара, парата отлиташе и всичко свършваше. А аз, капнал от умора, падах на мястото, където бе изчезнала. На това място ме намираше Питу, понякога на същия, понякога едва на другия ден.

Жилбер гледаше сина си с нарастваща тревога. Пръстите му бяха напипали пулса на детето. Себастиен разбра какво чувство вълнува доктора.

— О! Не се безпокойте, татко — каза той, — знам, че във всичко това няма нищо реално. Знам, че е видение и толкоз.

— Как изглеждаше тази жена? — попита докторът.

— Ах, величествена като кралица!

— А виждаше ли понякога лицето й, дете?

— Да.

— Откога това? — потрепери Жилбер.

— Откакто съм в колежа — отвърна момъкът.

— Но в Париж я няма гората на Виле-Котре и големите дървета, образуващи мрачен и тайнствен свод от зеленина. В Париж ти не можеш да намериш такава тишина и самота, средата, раждаща привиденията.

— Не, татко, намирам всичко това.

— Къде?

— Тук.

— Как така тук? Тази градина не е ли за преподавателите?

— Да, татко. Ала на два-три пъти ми се стори, че съзирам жената да се плъзва от двора в градината. Понечвах да я последвам, но затворената порта ме спираше. И когато един ден абат Берардие, много доволен от моето съчинение, се поинтересува какво бих желал, аз поисках да идвам от време на време и да се разхождам с него в градината. Той ми позволи. Аз дойдох и тук, татко, видението се яви отново.

Жилбер потръпна.

— Странна халюцинация — каза, — възможна обаче при нервна натура като твоята. И ти си видял лицето й?

— Да, татко.

— Спомняш ли си го?

Детето се усмихна.

— Опитвал ли си някога да се доближиш до нея?

— Да.

— Да й протегнеш ръка?

— Тогава тя изчезва.

— Коя е според теб тази жена, Себастиен?

— Струва ми се, че е майка ми.

— Майка ти! — извика Жилбер, побледнявайки.

И притисна ръка до сърцето си, сякаш за да спре изтичането на кръвта от болезнена рана.

— Но това е блян — рече той — и аз съм луд почти колкото си и ти.

Момчето млъкна и замислено изгледа баща си.

— Е, какво? — попита го докторът.

— Какво! Възможно е да е блян, само че моят блян съществува в реалността.

— Какво говориш?

— Ами на последните празници, по Петдесетница, ни заведоха на разходка в гората на Сатори, близо до Версай, и там, докато мечтаех в уединение…