Александър Дюма - Анж Питу

— Същото видение се яви?

— Да. Ала вече в карета, теглена от четири великолепни коня… съвсем реално, съвсем живо. Този път аз не паднах в изнемога.

— И защо?

— Не знам.

— А какво впечатление остави у теб това ново явяване?

— Че това изобщо не е майка ми, защото жената беше същата като онази от видението, и защото майка ми е мъртва.

Жилбер се изправи и прокара ръка по челото си. Почувства странно замайване.

Детето забеляза смущението му и се уплаши от бледността, разляла се по лицето му.

— А! — притесни се то. — Ето на, татко, сбърках, като ви разправих за тези щуротии.

— Не, дете мое, не. Напротив, говори ми често, говори ми всеки път, когато ме видиш, и ще се опитаме да те излекуваме.

Себастиен тръсна глава.

— Да ме излекувате! И защо? — рече той. — Свикнал съм с този блян. Станал е част от живота ми. Обичам това видение, въпреки че бяга от мен и понякога ми се струва, че ме отблъсква. Не ме лекувайте, татко. Вие пак може да ме напуснете, да пътувате, да се върнете в Америка. С това видение не съм съвсем самотен.

— Така значи… — прошепна докторът.

И като притисна Себастиен до гърдите си, додаде:

— Довиждане, дете мое, надявам се, че няма да се разделяме повече. Защото, ако тръгна на път, е, добре, ще се постарая да те взема със себе си.

— Майка ми беше ли красива? — попита детето.

— О, да! Много красива! — отвърна Жилбер със задавен глас.

— И обичаше ли ви толкова, колкото ви обичам аз?

— Себастиен, Себастиен! Не ми говори никога за майка си! — извика докторът.

И долепвайки за последен път устни до челото на момчето, избяга от градината.

Вместо да го последва, детето се тръшна, смазано и унило, обратно на пейката.

В двора Жилбер намери Бийо и Питу, ободрени и разказващи на абат Берардие подробности от превземането на Бастилията. Той отново заръча на директора да бъде бдителен по отношение на Себастиен и се качи във фиакъра заедно с двамата си спътници.

Когато Жилбер зае пак мястото си във фиакъра до Бийо, срещу Питу, той беше блед и в корена на всеки негов косъм блестеше капчица пот.

Ала не бе в характера на този мъж да се поддава на каквато и да било емоция. Отпусна се назад, притисна с пръсти челото си, сякаш да обуздае мисълта си, и след миг на неподвижност и бърза смяна на обърканото изражение със съвършено спокойна физиономия попита:

— Значи казвате, драги господин Бийо, че кралят е уволнил барон Дьо Некер?

— Да, господин докторе.

— И че вълненията в Париж се дължат малко и на тази немилост?

— Много.

— Бяхте добавили, че господин Дьо Некер веднага е напуснал Версай?

— Той получил писмото, докато обядвал. Час по-късно бил на път за Брюксел.

— Където е сега?

— Където трябва да е.

— Не се ли говореше, че ще спира някъде по пътя?

— Да, в Сен Уен, за да се сбогува с дъщеря си, баронеса Дьо Стал.

— Мадам Дьо Стал заминала ли е с него?

— Чух да разправят, че е тръгнал само с жена си.

— Кочияш, спрете пред първия шивач — рече Жилбер.

— Искате да смените дрехите си ли? — попита Бийо.

— Бога ми, да! Тези миришат прекалено на Бастилия, а не бива в такъв вид да се посещава дъщерята на един министър в немилост. Потърсете в джобовете си дали няма да се намерят няколко луи.

— Аха! — каза арендаторът. — Изглежда сте оставили кесията си в Бастилията.

— Така е по правилник — отвърна, усмихвайки се, Жилбер. — Всички ценни вещи се оставят в канцеларията на затвора.

— И там си остават — додаде Бийо.

И като разтвори широката си длан, в която имаше двайсетина луи, рече:

— Вземете, докторе.

Жилбер взе десет луи. След няколко минути фиакърът спря пред един вехтошар.

По онова време това бе обичайно.

Жилбер размени дрехата си, протрита от стените на Бастилията, срещу една черна, съвършено чиста, такава, каквато носеха господата от третото съсловие в Националното събрание.

Един бръснар и един савоец с ваксаджийското си сандъче завършиха тоалета на доктора.

Кочияшът го закара в Сен Уен по външните булеварди, оттатък парка Монсо.

Жилбер слезе пред къщата на господин Дьо Некер в мига, в който часовникът на катедралата на Дагобер 219 219 Дагобер I (604 — 639) — крал на франките (629 — 639) от Меровингската династия, укрепил франкската монархия с помощта на епископите Елоа и Уен, по-късно канонизирани — бел.ред. удари седем часът вечерта.