Александър Дюма - Анж Питу

— Самият аз, мадам.

— Та какво сте направили?

— Само онези, които наредиха да ме напъхат там, биха могли да обяснят.

— Но вие сте излезли?

— Да, защото Бастилията вече я няма, мадам.

— Как така я няма? — престори се на стъписана мадам Дьо Стал.

— Не чухте ли оръдията?

— Оръдията са си оръдия — и какво от това?

— О! Позволете ми да отбележа, мадам, че е невъзможно мадам Дьо Стал, дъщерята на господин Дьо Некер, да не знае, че Бастилията е превзета от народа.

— Уверявам ви, господине — отвърна притеснено баронесата, — че след заминаването на баща ми съм чужда на всички събития и не се занимавам с нищо друго, освен да оплаквам отсъствието му.

— Мадам, мадам! — поклати глава Жилбер. — Държавните куриери са свикнали твърде много с пътя, който води към замъка в Сен Уен, за да не са ви съобщили най-малко преди четири часа, че Бастилията е капитулирала.

Баронесата съзнаваше, че няма как да отговори утвърдително, без да излъже. Лъжата я отвращаваше; тя смени темата на разговора.

— И на какво дължа честта на вашето посещение, господине? — попита.

— Исках да имам честта да разговарям с господин Дьо Некер, мадам.

— Но вие знаете, че той вече не е във Франция.

— Мадам, струваше ми се толкова необичайно господин Дьо Некер да се е оттеглил, толкова неполитично да не наблюдава събитията…

— Че?…

— Че разчитах на вас, мадам, признавам, да ми посочите мястото, където бих могъл да го открия.

— Ще го откриете в Брюксел, господине.

Жилбер спря изпитателен поглед върху баронесата.

— Благодаря, мадам — рече той, покланяйки се. — Тогава ще замина за Брюксел, тъй като имам да му казвам изключително важни неща.

Мадам Дьо Стал направи едно колебливо движение, после подхвана:

— За щастие ви познавам, господине, и то като сериозен човек, защото важните неща губят много от своята стойност, преминавайки от уста на уста… Какво по-важно би могло да съществува за баща ми след отстраняването му, след случилото се?

— Съществува бъдеще, госпожо. И може би съм в състояние да окажа известно влияние върху бъдещето. Ала всичко това е без значение. Важното за него и за мен е, че ще го видя отново… И така, мадам, вие казвате, че господин Дьо Некер е в Брюксел?

— Да, господине.

— Ще са ми нужни двайсет часа, за да стигна дотам. Знаете ли какво са двайсет часа във време на революция и колко неща могат да станат за двайсет часа? О, каква непредпазливост е допуснал господин Дьо Некер, мадам, оставяйки двайсет часа между себе си и събитията, между ръката и целта.

— Господине, вие наистина ме плашите — каза мадам Дьо Стал — и започвам да вярвам, че действително баща ми е постъпил неблагоразумно.

— Такива са фактите, мадам, не смятате ли? Не ми остава друго, освен да ви поднеса най-смирени извинения за безпокойството, което ви причиних. Сбогом, мадам.

Но баронесата го спря.

— Повтарям ви, че ме плашите, господине — наблегна тя. — Дължите ми обяснение за всичко това, нещо, с което да разсеете тревогата ми.

— Уви, мадам! — отвърна Жилбер. — В момента трябва да се занимавам с толкова лични проблеми, че ми е абсолютно невъзможно да мисля за тези на другите. Отнася се за живота и честта ми, както и за живота и честта на господин Дьо Некер, ако би могъл да се възползва веднага от думите, които ще му кажа след двайсет часа.

— Господине, позволете ми да си спомня нещо, което твърде отдавна съм забравила, и то е, че подобни въпроси не бива да се обсъждат под открито небе, в един парк, където всички могат да чуят.

— Аз съм у вас, мадам — рече Жилбер, — и разрешете ми да отбележа, че вие бяхте тази, която избра мястото. Какво искате? Аз съм на вашите заповеди.

— Да благоволите да довършим този разговор в кабинета ми.

„Аха! — каза си Жилбер. — Ако не се боях, че ще я смутя, щях да попитам дали кабинетът й не е в Брюксел.“

Ала без да пита нищо, той се задоволи да последва баронесата, която бързо се отправи към замъка.

Пред къщата стоеше същият лакей, който бе посрещнал доктора. Мадам Дьо Стал му направи знак с ръка и отваряйки лично вратите, отведе Жилбер в кабинета си, прелестно убежище, впрочем повече мъжко, отколкото женско, чиято втора врата и прозорците гледаха към малка градина, недостъпна не само за външни лица, но и за чужди погледи.

Като влязоха вътре, мадам Дьо Стал затвори вратата и се обърна към Жилбер с думите:

— Господине, в името на човечността! Настоявам да ми разкриете тайната, полезна за баща ми, довела ви в Сен Уен.