Александър Дюма - Анж Питу

— Да влезе! — повели кралицата, впервайки във вратата суров до безчувственост поглед, докато Андре, която сякаш естествено трябваше да намери подкрепа у мъжа си, отстъпи и се облегна на ръката на графа.

Жилбер се появи на прага.

Жилбер хвърли един поглед върху действащите лица, които изведохме на сцената, и приближавайки се почтително към Мария-Антоанета, попита:

— Ще ми разреши ли кралицата в отсъствието на нейния августейши съпруг да й съобщя новините, които нося?

— Говорете, господине — отвърна тя. — Като ви видях да препускате така бързо, събрах всичките си сили, подозирайки, че пристигате със страшна вест.

— Би ли предпочела кралицата да бъде изненадана? Предупредена, с присъщите й здрав разум и безпогрешна преценка, ще се възправи срещу опасността и може би опасността ще отстъпи.

— Е, господине, каква е тази опасност?

— Мадам, седем-осем хиляди жени са тръгнали от Париж въоръжени и идват във Версай.

— Седем-осем хиляди жени! — каза Мария-Антоанета с презрително изражение.

— Да, но по пътя ще се насъберат още и току-виж станали петнайсет-двайсет хиляди.

— И какво ще искат?

— Гладни са, мадам, ще искат хляб от краля.

Кралицата се обърна към Дьо Шарни.

— Уви, мадам! — поклати глава графът. — Онова, което предвидих, се случи.

— Какво да правим? — озърна се Мария-Антоанета.

— Най-напред да предупредим краля — предложи Жилбер.

Кралицата реагира бурно.

— Краля! О, не! — възпротиви се тя. — Има ли смисъл?

Този вик направо избликна от сърцето й — той бе израз на нейното мъжество, на съзнанието за собствената й сила и в същото време за една слабост, която не би следвало нито да съзира у съпруга си, нито да разкрива пред външни хора.

Ала беше ли външен Дьо Шарни? Беше ли външен Жилбер?

Не, напротив, не бяха ли тези двама души избрани от Провидението, единия, за да закриля кралицата, а другия — краля?

Дьо Шарни отвърна едновременно на Мария-Антоанета и на Жилбер; той си възвръщаше самоконтрола, тъй като бе пожертвал гордостта си.

— Мадам — подхвана, — господин Жилбер има право. Трябва да уведомим краля. Негово величество е все още обичан, ще излезе пред жените, ще ги поздрави с реч и ще ги обезоръжи.

— Но кой ще се нагърби с това? — попита кралицата. — Пътят със сигурност е отрязан, начинанието е опасно.

— Кралят в гората на Мьодон ли е?

— Да, и ако, както вероятно е, пътищата…

— Нека Ваше Величество благоволи да вижда в мое лице само военния — прекъсна я простичко Дьо Шарни. — Войникът е създаден, за да бъде убит.

И като произнесе тези думи, той не изслуша отговора, не чу въздишката; слезе бързо долу, метна се на един гвардейски кон и препусна към Мьодон заедно с двама конници.

Едва се бе изгубил отвъд железните порти, отвръщайки с един знак на Андре, която му махаше от прозореца, когато глух шум, наподобяващ плисък на вълни по време на буря, накара кралицата да наостри уши. Този шум сякаш се надигаше иззад най-отдалечените дървета по пътя за Париж, които, от мястото, където бяха, се виждаха нанизани в мъглата чак до последните къщи на Версай.

Скоро хоризонтът стана страшен и за очите, не само за ушите; ситен и остър дъжд започна да бразди сивата мъгла.

И при все това, въпреки заплахите на небето, Версай се изпълваше с народ.

Пратениците се втурваха един подир друг в двореца. Всеки съобщаваше за многолюдна колона, идваща от Париж, и мислейки за радостите и лесните триумфи от предните дни, едни изпитваха угризения, други — ужас.

Войниците, неспокойни и гледащи се един друг, бавно вземаха оръжията. Подобно пияни, които се опитват да се отърсят от въздействието на виното, офицерите, обезсърчени от видимото смущение на войниците и ропота на тълпата, понасяха мъчително тази атмосфера, натежала от злощастия, които щяха да припишат на тях.

От своя страна, телохранителите, близо триста души, се качваха на конете сковано и с онова колебание, което обхваща воина, когато съзнава, че ще се сблъска с враг, чийто начин на атака не познава.

Какво да предприемат срещу жени, тръгнали заканително с оръжията си, но които пристигаха обезоръжени и дори не можещи да вдигнат ръце, толкова бяха изнемощели и гладни!

Все пак, за всеки случай, построиха се в редици, извадиха сабите и зачакаха.

Най-накрая жените се появиха; те идваха от две страни. На половината път се бяха разделили; едните поели през Сен Клу, другите — през Севр.