Александър Дюма - Анж Питу

Тогава, пребледнял, генералът повтори: „Към Версай!“ 341 341 В своите „Спомени“ Лафайет твърди, че се е съпротивлявал от девет сутринта до четири следобед. Войската му потегля от площад „Луи XV“ в пет часа и седем минути. Вж. Байи. „Спомени“, III, с. 89 — бел.фр.изд.

Петнайсет хиляди мъже го последваха с устрем, по-сдържан, но по-страшен от ентусиазма на жените, тръгнали като авангард.

Целият този народ трябваше да се събере във Версай, за да поиска от краля трохите хляб, паднали от трапезата на телохранителите по време на оргията на 1 срещу 2 октомври.

Както винаги, във Версай изобщо не знаеха какво става в Париж.

След сцените, които описахме и от които на другия ден кралицата бе изразила открито задоволството си, тя си отдъхваше.

Мария-Антоанета разполагаше с армия, с фанатизирани привърженици, беше преброила враговете си и желаеше да започне борбата.

Не трябваше ли да си отмъсти за поражението на 14 юли? Не трябваше ли да накара двора да забрави, а и тя самата да забрави това пътуване на краля до Париж, от което той се завърна с трицветна кокарда на шапката си?

Горката жена! Дори и не подозираше за пътуването, към което скоро щеше да бъде тласната.

След спречкването с Дьо Шарни повече не му бе проговорила. Преструваше се, че се отнася към Андре със старото приятелство, за миг помръкнало в сърцето й — завинаги угаснало в сърцето на съперницата й.

Кралицата даже и не поглеждаше Дьо Шарни, освен ако не бе принудена да го потърси по служба или да му нареди нещо.

Това не означаваше, че семейството е в немилост, понеже същата сутрин, когато парижаните се отправяха към Версай, Нейно величество беше разговаряла сърдечно с младия Жорж Дьо Шарни, втория от тримата братя, онзи, който за разлика от Оливие й бе дал толкова войнствени съвети при вестта за превземането на Бастилията.

Действително около девет часа сутринта младият офицер прекосяваше галерията, за да съобщи на началника на ловната свита, че кралят ще ловува, когато Мария-Антоанета, току-що изслушала литургията в параклиса, го съзря и повика:

— Накъде тичате така, господине? — попита тя.

— Вече не тичам наникъде, откакто забелязах Ваше Величество — отвърна Жорж. — Напротив, спрях се и очаквах смирено да ми окаже честта да се обърне към мен.

— Това не пречи да ми отговорите, къде отивате, господине?

— Мадам — поклони се Жорж, — аз съм от ескорта. Негово величество тръгва на лов и аз трябва да получа заповедите на началника на свитата за местата на срещите.

— А! Кралят днес пак ще ходи на лов — каза кралицата, гледайки облаците, които се носеха, надвиснали и черни, откъм Париж. — Ще сбърка. Времето явно крие заплаха, нали, Андре?

— Да, мадам — кимна разсеяно младата жена.

— Не сте ли на същото мнение, господине?

— Така е, мадам. Но кралят настоява.

— Нека волята на краля се изпълни, в горите и по пътищата — отвърна Мария-Антоанета с онази присъща й веселост, която нито сърдечните мъки, нито политическите събития, нито двете заедно успяваха да заличат.

После сниши глас, накланяйки се към Андре:

— Това е, което му остава.

И добави високо към Жорж:

— Можете ли да ми кажете, господине, къде ловува кралят?

— В гората на Мьодон, мадам.

— Е, придружете го и бдете над него.

В този момент бе влязъл граф Дьо Шарни. Той се усмихна благо на Андре и като поклати глава, осмели се да отбележи, поглеждайки кралицата:

— Това е препоръка, която моят брат ще си спомни, мадам, не насред развлечението на краля, а насред опасностите, които го грозят.

При звука на този глас, отекнал в нейните уши, без очите й да я бяха предупредили за присъствието на Дьо Шарни, Мария-Антоанета трепна и изрече с презрителна грубост:

— Бих била силно учудена, ако предположението не бе дошло от господин Оливие Дьо Шарни.

— И защо, мадам? — попита почтително графът.

— Защото това е предсказание за злочестина, господине.

Андре пребледня, виждайки съпруга си да пребледнява.

Той се поклони мълком.

После, хвърляйки един поглед към жена си, която сякаш се чудеше, че е толкова търпелив, каза:

— Аз наистина съм много нещастен, понеже вече не знам как да говоря на кралицата, без да я оскърбя.

Това вече бе подчертано така, както в театъра опитен актьор набляга на важните слова.

Мария-Антоанета имаше твърде обиграно ухо, за да не долови мимоходом значението, което Шарни придаде на тази дума.