Александър Дюма - Анж Питу

— Вече — поде разпалено тя, — вече, какво значи това вече?

— Пак се изразих зле, както изглежда — отвърна скромно господин Дьо Шарни.

И размениха с Андре поглед, който този път кралицата хвана. Тя побледня на свой ред и с гневно стиснати зъби процеди:

— Думите са лоши, когато намерението е лошо.

— Ухото е враждебно — стрелна я Дьо Шарни, — когато мисълта е враждебна.

И след тази реплика, по-скоро справедлива, отколкото почтителна, той замълча.

— Ще почакам с отговора — каза Мария-Антоанета, — та господин Дьо Шарни да има повече късмет с нападките си.

— А аз — рече графът — ще почакам с нападките, докато кралицата добие повече късмет със служителите си.

Андре хвана поривисто ръката на съпруга си и се приготви да излезе заедно с него.

Един поглед на владетелката я задържа. Тя бе видяла жеста.

— Но какво в края на краищата имаше да ми казва вашият съпруг? — попита.

— Той искаше да каже на Ваше Величество, че вчера, изпратен от краля в Париж, е заварил града в странен кипеж.

— Пак ли? — възкликна кралицата. — И по какъв повод? Парижаните превзеха Бастилията и са на път да я разрушат. Какво още желаят? Отговорете, господин Дьо Шарни.

— Вярно е, мадам — отвърна графът. — Ала тъй като не могат да ядат камъни, казват, че са гладни.

— Гладни! Гладни! — извика Мария-Антоанета. — Какво искат да направим ние за това?

— Беше време, мадам — поде Шарни, — когато кралицата съчувстваше на болките на обществото и ги уталожваше. Беше време, когато тя се качваше в мансардите на бедните и молитвите на бедните стигаха от мансардите до Бога.

— Да — поклати глава кралицата с горчивина, — и бях възнаградена, няма що, за състраданието си към нещастията на другите. Една от най-големите ми беди дойде оттам, че се качих в такава мансарда.

— Понеже Ваше Величество се излъга веднъж — каза Шарни, — понеже изсипа своите благоволения и милост върху създание, достойно за презрение, трябва ли да съди за цялото човечество по една безчестница? Ах, мадам, мадам, колко бяхте обичана тогава!

Мария-Антоанета хвърли искрящ поглед към Шарни.

— Та какво ставаше вчера в Париж? — попита тя. — Не ми казвайте друго освен онова, което сте видели, господине. Искам да бъда сигурна в истинността на думите ви.

— Онова, което съм видял, мадам! Видях една част от населението, заляла кейовете, да чака напразно пристигането на брашното. Видях друга част на опашки пред вратите на хлебарите, да чака напразно хляб. Онова, което съм видял! Един изгладнял народ; съпрузи, гледащи тъжно жените си, майки, гледащи тъжно децата си. Онова, което съм видял! Свити пестници, заканително насочени към Версай. Ах, мадам, мадам! Онези опасности, за които ви говорех, онзи сгоден случай да умрем за Ваше Величество, щастие, за което аз и брат ми копнеем, — боя се, че скоро ще ни се представи.

Кралицата обърна гръб на Дьо Шарни с жест на раздразнение и опря горящото си, макар и бледо чело на един прозорец, гледащ към Мраморния двор.

В миг потръпна.

— Андре — рече тя, — елате да видите какъв е този конник, който пристига, изглежда, че носи важни вести.

Младата жена се приближи, ала почти веднага се отдръпна с побеляло лице.

— О, мадам! — промълви с упрек.

Дьо Шарни пристъпи нервно към прозореца, той не бе пропуснал нищо от ставащото.

— Този конник — каза, взирайки се ту в кралицата, ту в жена си, — е доктор Жилбер.

— А, наистина! — възкликна Мария-Антоанета с тон, по който дори за Андре бе невъзможно да прецени дали кралицата я бе привлякла до прозореца в едно от онези изстъпления на женско отмъщение, от които клетата се опиваше понякога, или пък защото очите й, отслабнали от бдение и сълзи, не разпознаваха отдалеч даже онези, дето тя имаше интерес да разпознае.

Ледено мълчание обгърна тримата актьори в тази сцена и единствено погледите им продължиха да питат и да отговарят.

Това бе действително Жилбер, който носеше зловещите новини, предсказани от Дьо Шарни.

Все пак, макар да скочи стремително от коня, макар да се изкачи бързо по стълбите, макар трите неспокойни глави — на кралицата, на Андре и на Дьо Шарни — да се извърнаха трескаво към вратата, през която трябваше да влезе, тази врата не се отвори.

Изминаха няколко минути на тревожно очакване.

Изведнъж се отвори срещуположната врата и един офицер каза:

— Мадам, доктор Жилбер, който е дошъл, за да разговаря с краля по важни и неотложни дела, моли за честта да бъде приет от Ваше Величество, тъй като кралят е заминал преди час за Мьодон.