Александър Дюма - Анж Питу

Шумът, който предизвикваха жените, бе последван от тежък звън на камбани и обща тревога.

Лафайет си проправи път през тълпата, слезе от коня в подножието на стълбището и без да обръща внимание на аплодисментите, примесени със заплахи, които присъствието му възбуждаше, започна да диктува писмо до краля за бунта, избухнал тази сутрин.

Беше стигнал до шестия ред на посланието, когато вратата на секретариата се отвори рязко.

Лафайет вдигна очи — депутация от гренадири настояваше да бъде приета от генерала.

Той направи знак на депутацията да влезе.

Тя влезе.

Гренадирът, натоварен да говори, пристъпи към масата.

— Генерале — каза с твърд глас, — изпратени сме като представители на десет роти гренадири. Ние не ви мислим за предател, смятаме обаче, че правителството ви предава. Време е да се свърши с всичко това. Ние не можем да насочим байонетите си срещу жени, които ни искат хляб. Комитетът по прехраната или злоупотребява, или е неспособен, но и в единия, и в другия случай следва да бъде сменен. Народът изнемогва и изворът на злото е във Версай. Трябва да отидем и да доведем краля в Париж. Трябва да изтребим Фландърския полк и телохранителите, осмелили се да тъпчат с крака националната кокарда. Ако кралят е твърде слаб, за да носи короната, нека я свали. Ще коронясаме сина му. Ще се назначи регентски съвет и нещата ще се оправят.

Лафайет гледаше учудено оратора. Той бе видял безредиците, бе плакал при убийствата, ала сега за първи път вълната на революцията наистина го удари в лицето.

Тази възможност, която съзираше народът, да се лиши от краля, го удиви, нещо повече — обърка го.

— Е, какво! — извика той. — Значи възнамерявате да обявите война на Луи XVI и да го принудите да ни изостави?

— Генерале — отвърна ораторът, — ние обичаме и почитаме краля. Бихме съжалявали, ако ни напусне. Но ако все пак това се случи, имаме дофина.

— Господа, господа — каза Лафайет, — внимавайте какво правите. Вие посягате на короната, а мой дълг е да не го допусна.

— Генерале — заяви националният гвардеец, покланяйки се, — ще дадем за вас и последната си капка кръв. Народът обаче е нещастен. Изворът на злото е във Версай, налага се да отидем и да доведем краля в Париж. Народът го иска.

Лафайет осъзна, че ще трябва да поеме риска. Това беше необходимост, пред която никога не бе отстъпвал.

Той слезе на площада пред Кметството, желаейки да се обърне с реч към народа, ала виковете: „Към Версай! Към Версай!“, заглушиха гласа му.

Изведнъж силен ропот се понесе откъм улица „Ваньори“. На свой ред Байи идваше в Кметството.

При вида на кмета възгласите: „Хляб! Хляб! Към Версай! Към Версай!“, избухнаха от всички страни.

Без кон, изгубен сред тълпата, Лафайет усети, че вълната се надига все повече и повече и ще го погълне.

Той се добра до коня си с усърдие, подобно на онова, с което корабокрушенецът се стреми да се хване за някоя скала.

Метна се на седлото и се отправи към парадното стълбище; но пътят бе преграден; между него и Кметството бяха изникнали стени от хора.

— По дяволите, генерале! — крещяха те. — Вие ще останете с нас.

Призивите „Към Версай! Към Версай!“ не секваха.

Лафайет се двоумеше. Да, без съмнение, явявайки се във Версай, той би могъл да бъде много полезен на краля; ала ще съумее ли да обуздае цялата тази тълпа, която го тласка натам? Ще овладее ли тази стихия, накарала го да загуби почва под краката и да се бори за собственото си спасение?

Изведнъж един мъж се спусна по стълбището с писмо в ръка, разбута множеството, боравейки толкова успешно с ръце, колене и най-вече с лакти, че стигна до Лафайет.

Този мъж бе неуморимият Бийо.

— Вземете, генерале — рече му. — Това е от Тристате.

Така наричаха общинските съветници.

Лафайет счупи печата и се опита да прочете мълком писмото; но двайсет хиляди гласа настояха едновременно:

— Писмото! Писмото! Писмото!

И той бе принуден да го прочете на висок глас. Направи знак да млъкнат. В същия миг като по чудо настъпи тишина наместо оглушителната врява и без да пропуска нито дума, Лафайет прочете следното:

Предвид обстоятелствата, волята на народа и препоръката на господин главнокомандващия, която бе невъзможно да се пренебрегне, Общината упълномощава главнокомандващия и му нарежда да потегли към Версай. Четирима комисари от Общината ще го придружат.

Бедният Лафайет не бе препоръчвал абсолютно нищо на господа общинските съветници, които не се бяха поколебали да го натоварят с част от отговорността за предстоящите събития. Ала народът, повярвал, че действително е препоръчал, народът, с чието желание бе съзвучна тази препоръка на неговия главнокомандващ, извика: „Да живее Лафайет!“