Александър Дюма - Анж Питу

Жените наобиколиха мъжа със сивата дреха и му метнаха едно въже на шията.

Но Бийо се притече на помощ. Бийо щеше да върне на Майар услугата, която приставът бе оказал на абат Льофевр.

Той се вкопчи във въжето, сряза го на две-три места с един остър нож, който в този момент служеше на собственика си да прерязва въжета, ала който би могъл в извънредна ситуация, както го бе стиснал в яката си ръка, да му послужи и за нещо друго.

И накълцвайки въжето на колкото парчета успя, Бийо извика:

— Нещастници такива! Не разпознахте ли един от победителите на Бастилията? Онзи, който мина по дъската, за да вземе капитулацията, докато аз газех в рова. Нима не разпознахте господин Майар?

При произнасянето на това познато и всяващо страх име жените се заковаха на място. Спогледаха се и изтриха челата си.

Работата беше изнурителна и макар да бе месец октомври, нормално бе да се изпотят, вършейки я.

— Един от победителите на Бастилията! И на това отгоре господин Майар, приставът от Шатле! Да живее господин Майар!

Заплахите отстъпиха на прекомерното внимание; прегръщаха Майар, викаха: „Да живее Майар!“

Майар и Бийо размениха по едно ръкостискане и един поглед.

Ръкостискането сякаш казваше: „Ние сме приятели!“

А погледът: „Ако някога се нуждаете от мен, можете да разчитате.“

Майар доби отново влияние върху всички тези жени, дори още по-голямо, понеже те съзнаваха, че има да им прощава някои дребни грехове.

Но Майар бе стар народен моряк, който познаваше това море на предградията, дето се разбунва от един повей и се успокоява с една дума.

Той знаеше как се говори на тези човешки вълни, когато позволят да им се говори.

Впрочем моментът бе добър, около него настана тишина.

Майар не искаше парижанките да разрушат Общината, сиреч единствената власт, която ги защитаваше; той не искаше да унищожат регистрите за гражданско състояние, които доказваха, че децата им не са всички незаконородени.

Словото на Майар — хапливо, пронизващо, насмешливо — оказа своето въздействие.

Никой нямаше да бъде убит, нищо нямаше да бъде изгорено.

Настояваха обаче да се отправят към Версай.

Там беше злото, там прекарваха нощите в оргии, докато Париж гладуваше. Версай поглъщаше всичко. В Париж липсваше зърно и брашно, защото брашното, вместо да дойде в Париж, от Корбей заминаваше направо за Версай.

Нямаше да е така, ако хлебарят, хлебарката и малкият чирак бяха в Париж.

С тези прозвища назоваваха краля, кралицата и дофина, естествени разпределители на хляба на народа.

Щяха да отидат във Версай.

Понеже жените бяха организирани в отряди, понеже имаха пушки, оръдия, барут, а онези, които нямаха нито пушки, нито барут, имаха пики и вили, те би трябвало да имат генерал.

Защо пък не? Националната гвардия си имаше.

Лафайет бе генералът на мъжете.

Майар щеше да бъде генералът на жените.

Господин Дьо Лафайет командваше тези гренадири безделници, които приличаха на резервна армия, вършеха толкова малко, когато имаше толкова много за вършене.

Майар щеше да командва действащата армия.

Без усмивка и без мръщене той прие.

Майар стана главнокомандващ на парижките жени.

Походът нямаше да бъде дълъг, но щеше да е решителен.

Това, което командваше Майар, си беше същинска армия.

Тя имаше оръдия, наистина лишени от лафети и колела, ала ги бяха качили на талиги.

Тя имаше пушки, наистина много от тях без ударници или подсипи, ала на нито една не липсваше байонет.

Тя имаше и куп други оръжия, наистина твърде смущаващи, ала в края на краищата си бяха оръжия.

Тя имаше барут в носните кърпички, в бонетата, в джобовете и между тези живи паласки се разхождаха артилеристите с техните запалени фитили.

Чудо бе, че цялата тази армия не литна във въздуха по време на това странно пътешествие.

С един поглед Майар прецени настроенията на войската си. Той съзнаваше, че онова, което може да направи, е не да я удържи на площада, нито дори в Париж, а да я отведе във Версай и там да й попречи да извърши злото, на което бе готова.

Трудна, героична задача, която Майар трябваше да изпълни.

И той взе барабана, окачен на шията на девойката.

Умираща от глад, тя нямаше повече сили да го носи. Пусна барабана, политна към зида и падна, опирайки глава на един камък.

Тъжно възглавие… Възглавие на глада…