Александър Дюма - Анж Питу

И след като Мария-Антоанета бе така раздразнена от тази безсъница, заредена с тягостни решения, резултатите на следващия ден не можеха да будят съмнение.

Следващият ден настъпи, помрачен от съжаления, натежал от ропот.

Представители на националната гвардия, на която кралицата по-рано предишния ден бе връчила знамената, дойдоха, с наведени глави и бягащи погледи, да благодарят на Нейно Величество.

Не бе трудно да се отгатне по поведението им, че не одобряват извършеното, че, напротив, биха се възпротивили, ако биха посмели.

Бяха се превърнали в част от шествието; бяха отишли да посрещнат Фландърския полк; бяха получили покани за банкета и ги бяха приели. Само че, повече граждани, отколкото войници, тъкмо те, в разгара на вакханалията, бяха рискували да изразят онова глухо негодувание, което не бе чуто.

На следващия ден това негодувание звучеше като упрек, като порицание.

По пътя към двореца ги придружаваше огромна тълпа.

Предвид важността на обстоятелствата церемонията бе станала внушителна.

И от едната, и от другата страна щяха да видят с кого си имат работа.

Всички тези войници, офицери, компрометирали се предния ден, желаейки да узнаят до каква степен Мария-Антоанета ще подкрепи тяхната непредпазлива демонстрация, се бяха изправили пред възмутения, оскърбен народ, за да чуят първите официални думи, които щяха да отекнат в двореца.

Оттук насетне тежестта на контрареволюцията падаше единствено върху главата на кралицата.

При все това все още бе в нейната власт да отхвърли подобна отговорност, да предотврати подобно нещастие.

Но тя, горда като най-гордите от своята раса, обхождайки с ясен, бистър и уверен поглед онези, които я заобикаляха, приятели и неприятели, се обърна със звучен глас към офицерите от националната гвардия:

— Господа, много съм радостна, че ви връчих знамената. Нацията и армията трябва да обичат краля, както ние обичаме нацията и армията. Аз бях очарована от вчерашния ден 331 331 Дословно: „Очарована съм от този четвъртък. Нацията и армията трябва да бъдат привързани към краля, каквито сме самите ние спрямо тях“ — бел.фр.изд. .

При тези думи, които Мария-Антоанета изрече твърдо и непоколебимо, в тълпата се понесе ропот, а в редиците на военните избухнаха шумни аплодисменти.

— Ето че сме поддържани — казаха едните.

— Ето че сме предадени — казаха другите.

Значи, клета кралице, фаталната вечер на 1 октомври изобщо не бе изненада. Значи вие не съжалявате за вчерашния ден, не се разкайвате!

Не само че не се разкайвате, но сте и очарована!

Смесил се с една от групите, Дьо Шарни с дълбока въздишка изслуша това оправдание, нещо повече, тази възхвала на оргията на гвардейците.

Извръщайки очи от тълпата, Мария-Антоанета срещна погледа на младия мъж и се взря в лицето му, за да види какво впечатление му е направила.

„Нали съм храбра?“ — искаше да каже тя.

„Уви, мадам! Вие сте по-скоро луда, отколкото храбра“ — отвърна болезнено потъмнялото лице на графа.

Във Версай дворът демонстрираше героизъм срещу народа.

В Париж демонстрираха рицарство срещу двора; само че рицарството скиташе по улиците.

Тези рицари на народа бродеха в дрипи, с ръка на дръжката на сабя или на пистолет, допитвайки се до празните джобове и хлътналите си стомаси.

Докато във Версай пиеха много, в Париж не ядяха достатъчно.

Имаше твърде много вино по покривките във Версай.

Нямаше достатъчно брашно при хлебарите в Париж.

Странно нещо! Мрачно заслепение, което днес, след като сме били свидетели на всички тези сривания на тронове, би събудило състрадателна усмивка у политическите мъже.

Да се прави контрареволюция и да се предизвикват на бой изгладнели хора!

Уви, ще каже историята, принудена да стане философ-материалист, никога един народ не се бие по-ожесточено, както когато не е обядвал.

При все това бе твърде лесно да се даде хляб на народа и тогава със сигурност виното на Версай би му се сторило по-малко горчиво.

Но брашното от Корбей вече не пристигаше. Корбей е толкова далеч от Версай! Следователно кой около краля или кралицата би помислил за Корбей?

За жалост при подобно нехайство от страна на двора гладът, този призрак, който заспива така трудно и се пробужда така лесно, бродеше блед и трескав по улиците на Париж. Подслушваше по ъглите, вербуваше своя кортеж от скитници и злосторници; той щеше да долепи зловещото си лице до прозорците на богатите и високопоставените.