Александър Дюма - Анж Питу

Впрочем, докато господата от Фландърския полк вечеряха с гвардейците, кралят щеше да бъде на лов, както всеки ден, и когато се върнеше, трапезата щеше да е вдигната.

Това толкова слабо го притесняваше и той толкова малко се интересуваше, че във Версай решиха да поискат от кралицата да им предостави двореца за пиршеството.

Мария-Антоанета не виждаше причина да откаже гостоприемство на фландърските войници.

Тя даде Оперната зала, за да бъде достатъчно широко на войниците и техните домакини.

Когато една кралица оказва гостоприемство на френски благородници, тя не се скъпи.

Това беше трапезарията; но трябваше и салон, и Мария-Антоанета предостави Салона на Херкулес.

В четвъртък, на 1 октомври, както казахме, бе устроено онова угощение, което щеше да запечата така жестоко в историята недалновидността или заслепението на монархията.

Кралят беше на лов.

Кралицата се бе затворила в покоите си, тъжна, умислена и решена да не чуе нито един звън на чаши, нито един взрив от гласове.

Синът й, сгушен в обятията й, Андре и две жени, работещи в ъгъла — това беше цялото й обкръжение.

Постепенно в двореца прииждаха бляскави офицери, напети, със святкащи оръжия. Конете цвилеха пред вратите на конюшните, звучаха фанфари, двата оркестъра — на Фландърския полк и на гвардейците, — насищаха въздуха с хармония.

При портите на Версай една бледа, любопитна, прикрито неспокойна тълпа дебнеше, анализираше, коментираше и ликуването, и мелодиите.

На пресекулки, сякаш пориви на далечна буря, през отворените врати долитаха, заедно с шумовете на веселието, и уханията на хубавите ястия.

Беше крайно неблагоразумно да се кара този изгладнял, навъсен народ да вдишва мириса на месата и виното, аромата на радостта и надеждата.

При все това пиршеството продължаваше, без нищо да го смущава; отначало сдържани и изпълнени с почтителност, подобаваща на униформите им, офицерите говореха тихо и пиеха умерено. През първия четвърт час се изпълняваше предварително определената програма.

Поднесоха второто блюдо.

Господин Дьо Люзинян, полковникът на Фландърския полк, стана и предложи четири наздравици — за краля, за кралицата, за дофина и за височайшото семейство.

Четири вика на одобрение, нададени чак до сводовете, отекнаха в ушите на мрачните зрители отвън.

Един офицер се намеси. Може би това бе човек умен и смел, човек със здрав разум, който предвиждаше какво щеше да се случи, искрено привързан към кралското семейство, което честваха така бурно.

Този човек съзнаваше, че се забравя един тост, който щеше грубо да се наложи.

Той вдигна наздравица за Нацията.

След продължително мърморене се разнесе мощен възглас.

— Не! Не! — отвърнаха присъстващите.

И наздравицата за Нацията бе отхвърлена. Пиршеството започна да придобива своя истински смисъл, пороят — естествения си ход.

Казваха и все още казват, че онзи, който бе вдигнал този тост, бил агент-провокатор.

Все едно, думите му имаха дразнещо въздействие. Да се забрави нацията — това можеше да мине; но да бъде оскърбявана, бе твърде много; и тя си отмъсти.

Понеже ледът бе разчупен, понеже резервираното мълчание бе заменено от викове и възбудени разговори, дисциплината се превърна в химеричен свян. Повикаха драгуните, гренадирите, швейцарците, всички обикновени войници от двореца.

Виното се лееше, чашите се напълниха поне десет пъти, поднесоха десерта. Той бе ометен. Опиянението беше всеобщо, войниците забравяха, че пият с офицерите си. Това бе действително братски празник.

Отвред се чуваше: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“ Толкова цветя, толкова светлини, изпъстрящи позлатените сводове, толкова радостни мисли, озаряващи челата, толкова отблясъци на лоялност, бликащи от очите на тези храбреци! Зрелище, което би било наслада за кралицата и успокоение за краля.

Жалко, че този тъй нещастен крал и тази тъй печална кралица не присъстваха на празненството!

Верни слуги се измъкваха, тичаха при Мария-Антоанета, разказваха й, преувеличавайки онова, което са видели.

Угасналият поглед на жената се оживи, тя се окопити. Значи имаше още преданост и привързаност във френските сърца.

Значи имаше още надежда.

Кралицата се озърна наоколо с не толкова помръкнали очи.

Край вратите й започнаха да обикалят слуги. Молеха, заклеваха я поне да се появи на това пиршество, на което две хиляди въодушевени мъже чрез своите възгласи въздигаха монархията в култ.