Александър Дюма - Анж Питу

Но на онзи, когото бе удостоила с толкова чиста и дълбока нежност, на онзи, с когото бе благоволила да сподели най-съкровените си мисли, кралицата не смяташе, че трябва да прави и най-малка отстъпка.

Нещастието на кралиците, които слизат дотам, да обичат поданик, е, че неизменно обичат като владетелки и никога като жени.

Мария-Антоанета се оценяваше така високо, та мислеше, че нищо човешко не би могло да плати любовта й, дори кръвта, дори сълзите.

От мига, в който почувства ревност, тя бе започнала да се принизява духовно.

Вследствие на това падение дойдоха капризите.

Вследствие на капризите придойде гневът.

И накрая вследствие на гнева нахлуха лошите мисли, които водят подир себе си лоши постъпки.

Шарни не си даваше сметка за онова, което току-що изложихме, но той беше мъж и бе разбрал, че Мария-Антоанета ревнува, и то без основание ревнува от жена му.

От жена му, която никога не бе и поглеждал.

Нищо не може да накара едно честно и неспособно на измяна сърце да възнегодува така, както ако го сметнат за способно на предателство.

Нищо не е в състояние да привлече вниманието върху някого така, както ревността, с която този някой е удостоен.

Най-вече когато тази ревност е неоправдана.

Тогава онзи, когото подозират, се замисля.

Той се вглежда последователно в ревнивото сърце и в ревнуваната личност.

Колкото по-голямо е сърцето на ревнивия, толкова по-сериозна е опасността, към която се устремява.

Наистина как да предположиш, че едно голямо сърце, един извисен ум, една оправдана гордост ще се оставят да бъдат накърнени от нищо или от нещо дребно?

Защо да ревнува хубавата жена? Защо да ревнува могъщата жена? Защо да ревнува одухотворената жена, ако обектът на тази ревност въобще не го заслужава?

Ревнивият е като копой, надушващ достойнствата на друг, които безразличният ловец изобщо не е забелязал, вървейки по пътя си.

Шарни знаеше, че госпожица Андре дьо Таверне е отдавнашна приятелка на кралицата, към която преди винаги се отнасяха добре, неизменно предпочитаха. Защо Мария-Антоанета вече не я обичаше? Защо ревнуваше от нея?

Значи тя бе доловила някаква красива тайна, която той, Шарни, не бе открил, несъмнено понеже не бе търсил?

Значи тя бе почувствала, че Шарни може да се вгледа в тази жена и тя да загуби нещо от това, че Шарни ще се вгледа в нея?

Или пък бе решила, че Шарни я обича по-малко, без никаква външна причина?

Няма нищо по-фатално за ревнивите от познанието, което дават на другия за температурата на това сърце, чиято жар копнеят да запазят.

Колко често се случва обичаният да бъде осведомяван — чрез упреците за неговата студенина — за студенината, която започва да изпитва, без да си дава сметка.

О, непохватност на влюбените! Вярно е, че там, където има много ловкост, почти никога няма достатъчно любов.

Мария-Антоанета сама бе показала на Шарни чрез гнева и несправедливостта си, че в дълбините на сърцето му любовта е залиняла.

И веднага щом го узна, той потърси причината, оглеждайки се около себе си, и под погледа му съвсем естествено попадна причината за ревността на кралицата.

Андре, бедната пренебрегната Андре, съпруга, без да е жена.

Шарни я съжали.

Сцената при завръщането от Париж му бе разкрила дълбоката тайна на ревността, скрита от очите на останалите.

И кралицата на свой ред осъзна, че всичко е разбулено, и понеже не желаеше да се огъне пред Шарни, използва друг начин, който според нея трябваше да доведе до същата цел.

Тя започна отново да се отнася добре с Андре.

Допусна я на разходките, на вечерните си сбирки; обсипа я с ласки; накара всички жени да й завиждат.

И Андре се остави на това благоволение с учудване, но без признателност. Отдавна си бе казала, че принадлежи на кралицата, че кралицата може да прави с нея каквото си поиска и тя ще й позволи.

В замяна, тъй като раздразнението на жената трябваше да се стовари върху някого, Мария-Антоанета започна да се държи зле с Шарни. Вече не му говореше; тормозеше го; преструваше се, че прекарва цели вечери, дни, седмици, без да забелязва присъствието му.

Само когато го нямаше, сърцето на горката жена натежаваше от болка; очите й блуждаеха с безпокойство, дирейки онзи, от когото се отклоняваха, щом го зърнеха.

Имаше ли нужда от нечия ръка, имаше ли заповед за даване, имаше ли усмивка за подаряване, обръщаше се към първия появил се.

Впрочем това винаги бе някой красив и изискан мъж.