Александър Дюма - Анж Питу

— Вие знаете ли ги кои са?

— Да, мадам.

— Тогава посочете ги.

— Вижте, мадам, аз, който ви говоря, вчера бях ваш враг.

— Мой враг! Защо?

— Ами защото наредихте да ме хвърлят в затвора.

— А днес?

— Днес, мадам — поклони се Жилбер, — аз съм ваш слуга.

— И с каква цел?

— Мадам…

— С каква цел сте станали мой слуга? Не е в природата ви, господине, да променяте така чевръсто мненията, убежденията или привързаностите си. Вие сте човек, вдълбочен в своите спомени, господин Жилбер, вие умеете да удължавате отмъщенията си. Хайде, кажете ми целта на вашата промяна.

— Мадам, преди малко ме упрекнахте, че обичам твърде много родината си.

— Никога не се обича твърде много, господине. Става въпрос само да се знае как се обича. Аз обичам родината си. (Жилбер се усмихна.) О, не ме разбирайте погрешно, господине! Моята родина е Франция — аз съм я приела за родина. Германка по кръв, аз съм французойка по сърце. Обичам Франция, но я обичам чрез краля, обичам я чрез почитта към Бог, който ни е помазал. Сега сте вие.

— Аз ли, мадам?

— Да. Ах, вие, съзнавам, при вас не е същото. Вие обичате Франция чисто и просто заради самата Франция.

— Мадам — отвърна докторът, покланяйки се, — ще засвидетелствам липса на уважение към Ваше Величество, ако не проявя откровеност.

— О! — извика кралицата. — Ужасно, отвратително време, когато всички, които твърдят, че са честни, разделят две неща, които никога не са се разделяли, две понятия, вървели винаги заедно — Франция от нейния крал! Нямаше ли една трагедия от един от вашите поети, в която питат една кралица, изоставена от всички: „Какво ви остава?“ И тя отговаря: „На мен ли? Аз съм като Медея. Оставам аз и ще видим.“ 322 322 Корней, „Медея“, първо действие, първа поява — бел.фр.изд.

И Мария-Антоанета излезе разгневена, оставяйки Жилбер в изумление.

С дъха на яростта си владетелката току-що бе повдигнала пред него един край на воала, зад който се подготвяше полека делото на контрареволюцията.

— Така значи — каза си Жилбер, влизайки при краля, — кралицата крои някакъв план.

— Така значи — каза си кралицата, прибирайки се в покоите си, — решително нищо не може да се направи с този човек. Той има силата, ала му липсва преданост!

Клет е владетелят, за когото преданост е синоним на раболепие!

Жилбер се върна при господин Дьо Некер, след като бе видял Луи XVI съвършено спокоен за разлика от превъзбудената Мария-Антоанета.

Кралят гледаше напред, кралят правеше сметки, кралят обмисляше реформи на законите.

Този човек с добра воля, с кротък поглед и прямо сърце, който, ако кривеше душата си, то бе от предразсъдъци, присъщи на кралската титла, та този човек упорито воюваше за нищожни неща, когато му отнемаха първостепенните. Той упорито пронизваше хоризонта с късогледия си поглед, когато бездната беше зейнала под нозете му. Този човек внушаваше дълбоко състрадание у Жилбер.

Докато кралицата — ни най-малко, и въпреки своята безстрастност докторът усещаше, че тя е от онези жени, които трябва да бъдат или горещо обичани, или мразени до смърт.

Оттеглила се в покоите си, Мария-Антоанета почувства как огромна тежест се стоварва върху сърцето й.

И действително тя нямаше, нито като жена, нито като кралица, нищо сигурно край себе си, нищо, което да й помогне да понесе и част от смазващото я бреме.

Накъдето и да извърнеше очи, струваше й се, че съзира колебание или съмнение.

Придворните се безпокояха за състоянието си и бяха склонни към продажност.

Близките и приятелите мислеха за изгнание.

Най-чистата жена, Андре, се отдалечаваше малко по малко телом и духом.

Най-благородният и обичан мъж, Шарни, бе уязвен от някакъв каприз и беше обзет от съмнение.

Това положение я тревожеше, нея — самия инстинкт и самата прозорливост.

Как този кристален човек, как това сърце без примеси изведнъж се бе променило?

— Не, той още не се е променил — казваше си, въздишайки, кралицата, — той ще се промени.

Той ще се промени! Ужасяващо убеждение за жена, която обича страстно, непоносимо за жена, която обича високомерно.

Впрочем Мария-Антоанета обичаше Шарни едновременно страстно и високомерно.

Така че страдаше от две рани.

И при все това в момента, до който бе стигнала, в момента, когато забеляза злото, което бе сторила, грешката, която бе извършила, все още имаше време да я поправи.

Ала умът на тази коронована жена съвсем не беше гъвкав. Тя не бе в състояние да се огъне дори в несправедливостта; може би, лице в лице с равнодушие, би демонстрирала или би пожелала да демонстрира душевно величие и тогава би поискала прошка.