Александър Дюма - Анж Питу

— Но аз вярвам, господине — наблегна кралицата, гледайки го втренчено.

— Във всеки случай, ако е така, не бива да бъде приписвано на народа.

Мария-Антоанета впери още по-настойчив поглед в Жилбер.

— А! И на кого да го припишем тогава?

— Мадам — продължи докторът, тръсвайки глава, — напоследък наблюдавам и изучавам народа. По време на революция народът убива с ръцете си. Той е като разярен тигър, като раздразнен лъв. Тигърът и лъвът не търсят посредници между силата и жертвата. Те убиват заради самото убиване. Леят кръв заради самото леене. Обичат да им полепне по зъбите, да потопят нокти в нея.

— Свидетелство за това са Фулон и Бертие, нали? Но Флесел не беше ли убит с пистолетен изстрел? Така поне чух. Ала — додаде с ирония кралицата — може би не е вярно, ние сме дотолкова заобиколени с ласкатели, ние, коронованите глави!

На свой ред Жилбер я изгледа втренчено.

— О, колкото до него — каза той, — вие вероятно не смятате, мадам, че народът го е убил. Намираха се хора, които бяха заинтересувани да умре.

Мария-Антоанета се замисли.

— Действително — промълви тя, — възможно е.

— Тогава? — рече Жилбер, покланяйки се, сякаш за да я попита има ли още нещо да му каже.

— Разбирам, господине — кимна кралицата, спирайки го кротко, с почти приятелски жест. — Все едно, позволете ми да ви кажа, че никога не ще спасите краля с вашата наука така истински, както го сторихте преди три дни с гръдта си 321 321 Ако се съди по тази времева отпратка, сцената изглежда се разиграва на 20 юли — бел.фр.изд. .

Жилбер се поклони за втори път.

Но понеже Мария-Антоанета не си тръгваше, той също не помръдна.

— Трябваше да ви видя отново, господине — каза тя, оставайки за миг неподвижна.

— Ваше Величество нямаше повече нужда от мен — отвърна Жилбер.

— Вие сте скромен.

— Бих желал да не съм, мадам.

— Защо?

— Защото, ако бях по-малко скромен, нямаше да бъда толкова нерешителен и следователно щях да служа по-добре на моите приятели или пък да вредя на враговете.

— Защо казвате „моите приятели“, а не казвате „моите врагове“?

— Защото нямам врагове, или по-скоро защото не искам да призная, че имам, поне от своя страна.

Кралицата го погледна изненадана.

— Това ще рече — продължи Жилбер, — че единствените ми врагове са онези, които ме мразят, но че аз не мразя никого.

— Защото…

— Защото вече никого не обичам, мадам.

— Амбициозен ли сте, господин Жилбер?

— В един миг бях обнадежден, че ще стана, мадам.

— И…

— И тази страст угасна в сърцето ми, както всички други.

— Все пак ви е останала една — подхвърли кралицата с прикрита насмешка.

— На мен ли, мадам? И каква, мили Боже?

— Патриотизмът.

— О, това е вярно! — оживи се докторът. — Обожавам родината си и бих направил за нея всякакви жертви.

— Уви! — рече Мария-Антоанета с очарованието на една неизразима тъга. — Беше време, когато добрият французин никога не би изложил тази мисъл с думите, които току-що използвахте.

— Какво иска да каже кралицата? — попита Жилбер почтително.

— Искам да кажа, господине, че по времето, за което говоря, беше невъзможно да обичаш родината си, без да обичаш и нейната кралица и нейния крал.

Жилбер се изчерви, поклони се и почувства в сърцето си нещо като удар от онова електричество, което излъчваше Мария-Антоанета в пленителната си интимност.

— Не отговаряте, господине? — вдигна вежди тя.

— Мадам — отвърна докторът, — смея да се похваля, че обичам монархията повече от всеки друг.

— Дали обаче сме във време, когато е достатъчно само да се декларира, и не е ли по-добре да се действа?

— Но, мадам — каза Жилбер изненадан, — моля Ваше Величество да ми повярва, че всичко, което заповядат кралят или кралицата, аз…

— Ще го направите, нали?

— Със сигурност, мадам.

— И правейки го, господине — рече владетелката, неволно възвръщайки обичайното си високомерие, — вие само ще сте изпълнили един дълг.

— Мадам…

— Бог, който е дал всемогъществото на кралете — продължи Мария-Антоанета, — ги е освободил от задължението да бъдат признателни на онези, които само изпълняват дълг.

— За жалост, мадам — поклати глава Жилбер, — наближава времето, когато слугите ви ще заслужават нещо повече от вашата признателност, ако искат само да изпълняват дълга си.

— Какво означава това, господине?

— Означава, мадам, че в тези дни на безредие и разложение вие напусто ще дирите приятели там, където сте свикнали да намирате слуги. Молете се, молете се на Бога, мадам, да ви изпрати други слуги, други поддръжници, други приятели, различни от тези, които имате.