Александър Дюма - Анж Питу

Зад нея, полускрита в сянката, лежеше неподвижно млада жена, с глава, отпусната върху възглавницата на едно канапе, и с ръка, опряна на челото.

Това беше мадам Дьо Полиняк.

Щом забеляза господин Дьо Ламбеск, кралицата направи един от онези жестове на отчаяна радост, които сякаш казват:

— Най-сетне, значи всичко ще узнаем.

Господин Дьо Ламбеск се бе навел, като да молеше прошка едновременно за калните си ботуши, за прашната дреха и за изкривената сабя, която не можеше да влезе изцяло в ножницата.

— Е, господин Дьо Ламбеск — поде кралицата, — вие пристигате направо от Париж?

— Да, Ваше Величество.

— Какво прави народът?

— Убива и пали.

— От умопомрачение или от ненавист?

— Не, от жестокост.

Кралицата се замисли, сякаш бе готова да сподели мнението му за народа. После поклати глава.

— Не, принце — рече тя, — народът не е свиреп без причина. Така че нищо не ми спестявайте. Това безумство ли е? Или омраза?

— Мисля, че е омраза, граничеща с лудост, мадам.

— Омраза към кого? А, ето че се колебаете, принце. Внимавайте, ако разказвате по този начин, вместо да се обръщам към вас, както правя, ще проводя един от лакеите си в Париж. Ще му трябва час, за да отиде, час, за да се осведоми, и час, за да се върне, и след три часа ще ми предаде събитията точно и чистосърдечно като Омиров вестител.

Господин Дьо Дрьо-Брезе пристъпи напред с усмивка.

— Но, мадам — каза той, — какво ви интересува омразата на народа. Това изобщо не бива да ви засяга. Народът може да мрази всичко с изключение на вас.

Кралицата отмина ласкателството, без да реагира.

— Хайде, хайде, принце — подкани тя господин Дьо Ламбеск, — говорете.

— Е, добре! Да, мадам, народът е подтикван от омраза.

— Към мен?

— Към всеки, който господства над него.

— Ето на! Това е истината! Усещам я! — заяви решително кралицата.

— Аз съм войник, Ваше Величество — рече принцът.

— Добре, добре, говорете ни тогава като войник. Да видим, какво трябва да се направи?

— Нищо, мадам!

— Как нищо! — извика кралицата, възползвайки се от шепота, предизвикан от този отговор, сред везаните одежди и златните саби на нейното обкръжение. — Нищо! Вие, един лотарингски принц, казвате това на кралицата на Франция в момент, когато народът, според вашето твърдение, убива и пали. Вие казвате, че не би могло да се направи нищо!

Нов шепот, този път одобрителен, посрещна думите на Мария-Антоанета.

Тя се обърна, обходи с поглед целия кръг, който я заобикаляше, и между всички тези пламтящи очи потърси мятащите най-много искри, надявайки се в тях да прочете най-голяма вярност.

— Нищо — повтори принцът, — нека оставим парижанина да се умири. Той е войнствен само когато е раздразнен. Защо да му предоставяме честта на една борба и да рискуваме успеха в едно сражение? Да кротуваме и след три дни все едно, че нищо не е било в Париж.

— А Бастилията, господине!

— Бастилията! Вратите й ще се затворят и тези, които са я превзели, ще бъдат хванати като в капан. Това е всичко.

Сред смълчаната група тук-там се разнесе смях.

Кралицата каза:

— Внимавайте, принце, ето че сега ме успокоявате прекалено — и замислена, с ръка на брадичката, се приближи до мадам Дьо Полиняк, която, скръбна и бледа, сякаш бе обърнала взор навътре към себе си.

Графинята беше изслушала всички тези вести с видим ужас; усмихна се едва когато кралицата застана пред нея, ала усмивката й бе вяла и безцветна, напомняща за умиращо цвете.

— Графиньо — попита владетелката, — какво ще кажете за онова, което чухте?

— Уви, нищо! — отвърна тя.

— Как нищо!

— Просто нищо.

И поклати глава с изражение на неописуемо отчаяние.

— Хайде, хайде — прошепна кралицата, като се наведе до ухото на графинята, — приятелката Диан е страхливка.

Сетне изрече високо:

— Но къде е храбрата мадам Дьо Шарни? Имаме нужда от нея, за да ни успокои, така ми се струва.

— Графинята беше тръгнала да излиза — отговори мадам Дьо Мизери, — когато я извикаха при краля.

— А! При краля — повтори разсеяно Мария-Антоанета.

Тя забеляза странната тишина, възцарила се около нея.

Явно нечуваните, невероятни събития, новините за които една подир друга, подобно удари, стигаха до Версай, бяха поразили най-твърдите сърца, смазани повече от почуда, отколкото от страх. Кралицата разбра, че беше важно да окуражи тези сломени духове.

— Значи никой няма да ми даде съвет? — каза тя. — В такъв случай сама ще се посъветвам.