Александър Дюма - Анж Питу

— Защо?

— За да й спестя един твърде тежък урок.

— Ето че някой идва — каза кралят. — Изчакайте.

Заповедта на суверена беше съвършено акуратно изпълнена; ковчежето, намерено в дома на Дьо Шарни, в ръцете на полицейския пристав Па-дьо-Лу, се появи в кралския кабинет пред очите на самата графиня, която не го виждаше.

Кралят направи жест на задоволство към офицера, който му връчи ковчежето и излезе.

— Е? — обърна се Луи XVI към Жилбер.

— Да, сир. Това е ковчежето, което ми беше откраднато.

— Отворете го — рече кралят.

— Сир, ще го сторя, ако Ваше Величество настоява. Трябва само да предупредя Ваше Величество за нещо.

— Какво е то?

— Сир, както споменах на Ваше Величество, ковчежето съдържа единствено леки за четене книжа, от които зависи честта на една жена.

— И тази жена е графинята.

— Да, сир, репутацията й не ще се срине в очите на Ваше Величество. Отворете го, сир — каза Жилбер, като се приближи и подаде ключа на краля.

— Господине — отвърна студено Луи XVI, — вземете си ковчежето, то е ваше.

— Благодаря, сир, а какво ще правим с графинята?

— О! Само не я събуждайте тук. Бих искал да избегна изненадите, мъките.

— Сир — заяви Жилбер, — мадам ще се събуди на място, което вие прецените като подходящо.

— В такъв случай у кралицата.

Луи позвъни. Влезе един офицер.

— Господин капитан — каза суверенът, — графинята току-що припадна, научавайки вестите от Париж. Отнесете я при кралицата.

— Колко време е нужно, за да се осъществи това пренасяне? — поинтересува се Жилбер.

— Около десет минути — отговори кралят.

Докторът разпери длан над главата на графинята.

— Ще се събудите след четвърт час — повели той.

По заповед на офицера двама войници дойдоха и я вдигнаха на кресло.

— Е, господин Жилбер, какво още желаете? — попита кралят.

— Сир, една благосклонност, която ще ме сближи с Ваше Величество и в същото време ще ми предостави възможност да му бъда полезен.

Луи погледна заинтригуван.

— Обяснете се — прикани го той.

— Бих искал да съм лекар на разположение на краля — рече Жилбер. — Не ще събудя подозрение у никого. Това е почетна служба, по-скоро за доверен човек, отколкото представителна.

— Съгласен — кимна кралят. — Сбогом, господин Жилбер. А, впрочем, много поздрави на Некер. Сбогом.

После, излизайки, извика:

— Вечерята ми!

Никакво събитие не можеше да накара Луи да забрави вечерята си.

Докато кралят започваше да се бори философски с революцията, получавайки своя първи урок по окултни науки, кралицата, философ по своему солиден и проницателен, бе събрала в големия си кабинет всички, които бяха наричани нейни верни люде, вероятно защото на никого от тях все още не се бе удала възможност да докаже или да изпробва верността си.

И у кралицата също ужасният ден бе описан с пълни подробности.

Тя дори беше първата уведомена, понеже бе известна с неустрашимостта си и не представляваше трудност да бъде предупредена за опасността.

Кралицата бе заобиколена от генерали, придворни, свещенослужители и дами от обкръжението й.

Около вратите се бяха събрали млади офицери, изпълнени със смелост и плам, които съзираха в тези бунтове сгоден и дълго очакван случай да се поперчат пред дамите, като на турнир.

Всички, приближени и слуги, предани на монархията, бяха изслушали внимателно вестите от Париж, поднесени от господин Дьо Ламбеск, който, участвал в събитията, бе пристигнал във Версай със своя полк, целият покрит с прах от пясъка на Тюйлери, за да донесе утеха на тези уплашени хора, някои от които, колкото и голямо да беше нещастието, го преувеличаваха допълнително.

Кралицата бе седнала край една маса.

Това не беше вече милата и прелестна годеница, ангел-пазител на Франция, която видяхме да се появява в началото на тази история, преминаваща границата от север с маслинена клонка в ръка. Това не беше и красивата и чаровна принцеса, която видяхме да влиза една вечер с принцеса Дьо Ламбал в тайнственото жилище на Месмер и да сяда засмяна и недоверчива до символичното ведро, чрез което искаше да погледне в бъдещето.

Не! Това бе надменната и решителна кралица, със смръщени вежди, с презрително стиснати устни — жената, чието сърце бе загубило част от любовта, за да проникнат, на мястото на това нежно и живително чувство, първите капки на една злъч, която щеше да се влее в кръвта й.

Това беше жената от третия портрет 239 239 „Портрет на кралицата“ от мадам Виже-Льобрьон, 1788 г. — бел.фр.изд. в галерията във Версай, сиреч не Мария-Антоанета, не кралицата на Франция, а тази, която започваха да назовават единствено с прозвището Австрийката.