Александър Дюма - Анж Питу

Щом даде заповедта, за която споменахме, на капитана на охраната, той се върна при Жилбер, отстраняващ от графинята излишъка от флуида, с който я бе обгърнал, за да превърне конвулсивния сомнамбулизъм в спокоен сън.

Подир миг дишането на младата жена бе кротко и равномерно като на дете. После, само с едно движение на ръката, Жилбер отвори отново очите й и я доведе до екстаз.

Тъкмо тогава можа да се види изумителната хубост на Андре в цялото й великолепие, напълно изчистена от всякакви земни примеси. Кръвта, която за секунда бе нахлула към лицето и бе обагрила страните й, слезе към сърцето, чиито удари бяха възвърнали нормалния си ритъм; лицето беше станало пак бледо, ала с онази изящна матова бледност на жените от Ориента; очите, отворени малко повече от обичайното, бяха обърнати към небето, с плуващи зеници в седефеното бяло на очните ябълки; ноздрите, леко разширени, сякаш вдишваха по-ведър въздух; и накрая, полуразтворените устни, запазили, за разлика от бузите, аления си цвят, разкриваха низ от бисери, чиято сладостна влага подчертаваше блясъка им.

Главата беше отметната назад с една неизразима, почти ангелска прелест.

Като че този неподвижен взор, разширил обхвата си чрез своята втренченост, проникваше до подножието на Божия трон.

Кралят беше заслепен. Жилбер се извърна с въздишка; не бе могъл да устои на желанието да придаде на Андре свръхчовешка красота; и сега, подобно на Пигмалион 234 234 Пигмалион — в гръцката митология: кипърски владетел, влюбил се в изваяна от него статуя на момиче от слонова кост, на която Афродита вдъхнала живот и му я дала за жена — бел.ред. , по-нещастен от Пигмалион, тъй като познаваше безчувствеността на тази прекрасна статуя, той самият се плашеше от творението си.

Направи жест, без дори да се обърне към Андре, и очите се затвориха.

Кралят поиска Жилбер да обясни това удивително състояние, при което душата се отделя от тялото и се рее, свободна, блажена, божествена, над земните тегоби.

Жилбер, като всички наистина по-извисени люде, умееше да изрича онова, което струва много на посредствеността: „Не знам.“ Той призна на краля своето незнание; произвеждаше феномен, който не можеше да определи: фактът съществуваше, обяснението му — не.

— Докторе — отвърна Луи, — ето още една тайна, която природата пази за учените от идното поколение и която ще бъде прозряна като толкова други мистерии, смятани за неразгадаеми. Ние ги наричаме мистерии, нашите бащи биха ги нарекли магии или магьосничества.

— Да, сир — рече Жилбер, като се усмихна, — и аз бих имал честта да бъда изгорен на площад „Грев“ 235 235 Името на площад „Отел-дьо-Вил“ в Париж до 1806 г., където са се извършвали екзекуциите — бел.ред. за славата на една неразбираема религия от учени без наука и от свещеници без вяра.

— И от кого усвоихте тази наука? — попита кралят. — От Месмер ли?

— О, сир! — възкликна докторът. — Бил съм свидетел на най-чудноватите феномени на тази наука десет години преди името на Месмер да бъде произнесено във Франция.

— Кажете ми, този Месмер, който разбуни цял Париж, според вас шарлатанин ли е, да или не? Струва ми се, че вие действате много по-просто от него. Чувал съм да се разправя за опитите му, за тези на Делон, на Пюисегюр. Вие знаете всичко, което се говори по темата — и нелепости, и истини.

— Да, сир, следя целия спор.

— Е, добре, какво мислите за прословутото магнетично ведро?

— Нека Ваше Величество благоволи да ме извини, ако на всичко, за което ме пита по отношение на хипнотизаторското изкуство, отговарям със съмнение. Хипнозата все още не е изкуство.

— А!

— Тя е само една сила, страшна сила, тъй като потиска свободната воля, отделя душата от тялото, поставя тялото на сомнамбула в ръцете на хипнотизатора, без той да запазва способността или дори желанието да се брани. Колкото до мен, сир, наблюдавал съм да се извършват странни феномени. Самият аз съм извършвал и все пак се съмнявам!

— Как така се съмнявате? Вършите чудеса и се съмнявате!

— Не, не се съмнявам, не се съмнявам. В този момент имам пред очите си доказателството за нечувана и непозната сила. Ала когато това доказателство изчезне, когато съм сам у дома пред библиотеката си, пред онова, което науката на цялото човечество е натрупала от три хиляди години насам, когато науката ми казва „не“, когато умът ми казва „не“, когато разумът ми казва „не“, аз се съмнявам.

— А вашият учител съмняваше ли се, докторе?