Александър Дюма - Анж Питу

Чувайки гласа му, Андре подскочи, сякаш почувства как сърцето й се разкъсва.

После изведнъж впи в Жилбер леден змийски поглед.

— Аз, господине — процеди, — не ви познавам.

Но докато произнасяше тези думи, Жилбер, от своя страна, я гледаше с такава упоритост, бе придал на блясъка на очите си такава неустоима дързост, че графинята сведе очи и погледът й угасна, пронизан от неговия.

— Графиньо — подхвана кралят с мек укор, — виждате ли докъде е довела тази грешка с подписа. Ето господина, когото не познавате — сама го признавате, — господина, който е голям учен, начетен лекар, човек, когото нямате за какво да упреквате…

Андре вдигна отново глава, за да смрази Жилбер с невъзмутимо презрение.

Той остана спокоен и горд.

— И така, аз твърдя — продължи кралят, — че без обвинения срещу господин Жилбер, преследвайки някого другиго, върху невинния се е стоварила грешката. Графиньо, това е лошо.

— Сир! — каза Андре.

— О! — прекъсна я суверенът, който вече трепереше от факта, че причинява неприятности на фаворитката на своята жена. — Знам, че вие нямате зло сърце и че, ако сте преследвали някого с ненавистта си, то е, защото този някой я е заслужавал. Но занапред, добре разбирате, не бива подобно нещо да се повтаря.

После, като се обърна към Жилбер, добави:

— Е, докторе, това е по-скоро грешка на времето, отколкото на хората. Родени сме в поквара и в поквара ще умрем, ала трябва поне да се опитаме да подобрим бъдещето за потомците и се надявам, доктор Жилбер, че вие ще ми помогнете в това дело.

И Луи млъкна, смятайки, че е казал достатъчно, за да се хареса и на двете страни.

Бедният крал! Ако беше изрекъл такава фраза пред Националното събрание, не само би бил аплодиран, но още на следващия ден тя щеше да бъде поместена във всички вестници на двора.

Ала тази аудитория от двама яростни противници не можеше да оцени неговата помирителна философия.

— С позволението на Ваше Величество — подхвана Жилбер, — ще помоля мадам да потвърди онова, което вече заяви, сиреч, че не ме познава.

— Графиньо — каза кралят, — бихте ли го направили?

— Не познавам доктор Жилбер — повтори Андре с твърд глас.

— Но вие познавате един друг Жилбер, мой съименник, чието злодеяние тегне върху мен!

— Да — отвърна Андре, — и това е един подлец.

— Сир, не е моя работа да задавам въпроси на графинята — рече Жилбер. — Ала благоволете да я попитате какво е сторил този подлец.

— Графиньо, вие не бихте могли да не отговорите на една толкова справедлива молба.

— Това, което е сторил — каза Андре, — несъмнено кралицата го знае, тъй като тя собственоръчно одобри писмото, в което настоявам за неговото арестуване.

— Но — сви вежди суверенът — съвсем не е достатъчно кралицата да е убедена. Би следвало и аз също да съм убеден. Кралицата е кралица, само че аз съм кралят.

— Е, добре! Сир, този Жилбер от искането за задържане е един мъж, който преди шестнайсет години извърши ужасно престъпление.

— Ще бъде ли така добър Ваше Величество да попита мадам, на колко години е този мъж сега?

Кралят повтори въпроса.

— На трийсет-трийсет и две — отвърна Андре.

— Сир — поде Жилбер, — ако престъплението е отпреди шестнайсет години, то не е било извършено от мъж, а от дете, и ако от шестнайсет години мъжът съжалява за онова, което е сторил като дете, нима не заслужава някакво снизхождение?

— Господине — рече кралят, — значи вие познавате този Жилбер, за когото става въпрос?

— Познавам го, сир — кимна докторът.

— И той не е извършил друга грешка освен тази от младостта?

— Знам само, че от деня, в който извърши, не бих нарекъл това грешка, сир, защото аз съм по-малко снизходителен от вас, а престъпление, никой на света не е могъл да го упрекне за нищо.

— Освен задето потопи перото си в отрова и съчиняваше гнусни пасквили.

— Сир, попитайте графинята — каза докторът — дали истинската причина за задържането на този Жилбер не е улеснила неговите неприятели, или по-скоро неговата неприятелка да обсеби едно ковчеже, съдържащо документи, които могат да злепоставят една видна дама, дама от двора.

Андре потръпна от глава до пети.

— Господине! — прошепна тя.

— Графиньо, какво е това ковчеже? — попита кралят, от чийто поглед не бяха убягнали треперенето и бледността й.

— О, мадам! — извика Жилбер, усещайки, че владее положението. — Стига извъртания, стига преструвки. Достатъчно лъжи и от двете страни. Аз съм този Жилбер, извършил престъплението, аз съм този Жилбер, съчинявал пасквилите, аз съм този Жилбер, притежател на ковчежето. А вие, вие сте знатната дама, дамата от двора. Призовавам краля за съдник. Приемете го и ние ще кажем на този съдник, на краля, на Бог, ще му разкрием онова, което се е случило между нас, и кралят ще прецени, чакайки Бог да отсъди.