Александър Дюма - Анж Питу

— Всъщност, господине — рече Луи XVI с мекота в гласа, — не е ли малко егоистично от ваша страна да ми говорите за себе си, когато имам огромна нужда да се говори за мен?

— Сир, то е, защото ми е нужно Ваше Величество да отвърне само с една дума.

— Коя?

— Да или не. Свързан ли е Ваше Величество с моето задържане?

— Не знаех за завръщането ви във Франция.

— Щастлив съм от този отговор, сир. Бих могъл да заявя високо, че Ваше Величество почти винаги е мамен, за да извърши зло, а на онези, които се съмняват, да се соча за пример.

Кралят се усмихна.

— Докторе — каза той, — вие сипвате лек в раната.

— О, сир, ще излея цяр с пълни шепи. А ако желаете, ще излекувам тази рана, гарантирам ви.

— Ако желая! Разбира се.

— Ала трябва да го желаете искрено, сир.

— Желая го непоколебимо.

— Преди да се обвържете, сир — рече Жилбер, — прочетете този ред, написан в полето на протокола за задържането ми.

— Кой ред? — попита владетелят притеснено.

— Ето, вижте.

Жилбер му подаде листа. Кралят прочете:

По искане на кралицата…

И смръщи вежди.

— На кралицата! — повтори. — Да не сте си навлекли ненавистта на кралицата?

— Сир, сигурен съм, че Нейно величество ме познава още по-малко, отколкото Ваше Величество.

— При все това вие сте допуснали някаква грешка, в Бастилията не се отива за нищо.

— Изглежда, че се отива, тъй като излязох оттам.

— Но господин Некер ви изпраща при мен, а заповедта за арест беше подписана от него.

— Точно така.

— Тогава обяснете сам на себе си. Огледайте отново живота си. Вижте дали няма някакво обстоятелство, което самият вие да сте забравили.

— Да огледам отново живота си! Да, сир, ще го сторя, и то открито. Не се тревожете, ще бъда кратък. От шестнайсетгодишна възраст работя неуморно. Ученик на Жан-Жак, съратник на Балзамо, приятел на Лафайет и Вашингтон, никога не съм се упреквал, от деня, в който напуснах Франция, за грешка, нито пък за вина. Когато усвоената наука ми позволи да лекувам ранените и болните, все мислех, че съм отговорен пред Бога за всяка своя идея, за всяко свое деяние. Тъй като Бог ме е натоварил да служа на неговите творения, като хирург проливах кръв от хуманност, готов да дам своята, за да облекча или да спася болния; като лекар винаги съм бил утешител, нерядко благодетел. Така изминаха петнайсет години. Бог благослови усилията ми — върнах към живот повечето от страдащите, които до един целуваха ръцете ми. Онези, които са мъртви, Бог ги бе осъдил. Не, уверявам ви, сир, от момента, в който напуснах Франция — вече петнайсет години оттогава, не съм имал за какво да се укорявам.

— В Америка често сте се срещали с новатори, а вашите съчинения са разпространявали техните теории.

— Да, сир, и забравях този акт на благодарност към владетелите и хората.

Кралят замълча.

— Сир — продължи Жилбер, — сега моят живот ви е известен. Не съм оскърбил или наранил когото и да било — нито просяк, нито кралица. И дойдох да попитам Ваше Величество защо бях наказан.

— Ще поговоря с кралицата, господин Жилбер, но смятате ли, че искането за арест идва пряко от нея?

— Изобщо не твърдя това, сир. Мисля, че нейна е само резолюцията в полето.

— А! Виждате ли — рече Луи, обзет от радост.

— Да, ала вие знаете, сир, че когато една кралица поставя резолюция, тя нарежда.

— И чие е искането с резолюцията? Нека погледнем!

— Да, сир — каза Жилбер, — погледнете.

И подаде искането за задържане.

— Графиня Дьо Шарни! — извика кралят. — Как, тя е накарала да ви арестуват! Та какво сте й направили на горката Шарни?

— До днес не познавах тази дама даже по име, сир.

Луи прокара ръка по челото си.

— Шарни! — измърмори той. — Шарни, олицетворение на благост, добродетелност, самото целомъдрие!

— Ще видите, сир — засмя се Жилбер, — ще излезе, че съм попаднал в Бастилията по искане на трите християнски добродетели 233 233 Трите богословски добродетели са Вяра, Надежда и Любов — бел.фр.изд. .

— О! Трябва да съм наясно по това — рече суверенът.

И дръпна шнура на звънеца.

Влезе един придворен.

— Проверете дали графиня Дьо Шарни е при кралицата — каза кралят.

— Сир — отвърна придворният, — графинята току-що прекоси галерията. Готви се да се качи в каретата си.

— Изтичайте след нея — нареди Луи — и я помолете да дойде в кабинета ми по важна работа.

После, като се обърна към Жилбер, попита:

— Желаете ли, господине?

— Да, сир — отговори докторът, — хиляди благодарности на Ваше Величество.