Александър Дюма - Графиня дьо Монсоро

Той се наведе през перваза и очите му ужасени съзряха малката градинка долу.

На желязната ограда все още висеше трупът на клетия Бюси, посинял, вкочанен.

Щом го видя, Антраге нададе вик, и то не вик, а животински рев.

Притича Ливаро.

— Погледни — каза Антраге. — Бюси! Мъртъв!

— Предателски убит, изхвърлен през прозореца! Насам, Рибейрак, насам!

Ливаро се хвърли към двора и като срещна долу при стълбата Рибейрак, помъкна го със себе си. Минаха през вратата от двора за градинката.

— Да, той е — възкликна Ливаро.

— Отсечена му е китката — каза Рибейрак.

— В гърдите му има два куршума.

— Целият е насечен с кинжали.

— Ах, злочести Бюси! — изстена Антраге. — Мъст! Мъст!

Ливаро се обърна и се спъна в друг труп.

— Монсоро! — извика той.

— Какво? И Монсоро ли?

— Да, той е на решето и главата му е разбита в камъните.

— А! Значи тази нощ са избили всички наши приятели.

— Но жена му? Жена му? — възкликна Антраге. — Диана, госпожо Диана! — повика я той.

Нито звук освен възгласите на тълпата, която беше наобиколила къщата.

Точно по това време кралят и Шико бяха наближили улица Сент-Катрин и свърнаха, за да се разминат с навалицата.

— Бюси! Мили Бюси! — непрестанно повтаряше в отчаянието си Рибейрак.

— Да — каза Антраге, — някой е пожелал да се отърве от най-опасния измежду нас.

— Каква мерзост! Каква подлост! — възкликнаха другите двама.

— Да вървим да се оплачем на херцога — предложи някой.

— Не — каза Антраге. — Защо да преотстъпваме отмъщението си на друг! Няма да е същото, друже! Но почакай!

И за миг се спусна долу при Ливаро и Рибейрак.

— Приятели — им каза, — погледнете благородното лице на този най-голям храбрец измежду смъртните, погледнете все още алените капки от неговата кръв. Този човек ни дава пример: той никому не възложи да отмъсти вместо него. Бюси! Бюси! И ние ще постъпим като теб и не се тревожи — ще отмъстим.

Като произнесе тези думи, Антраге свали шапката си, докосна с устни устните на Бюси, извади шпагата от ножницата и я потопи в кръвта на приятеля си.

— Бюси — продължи той, — кълна се над твоето безжизнено тяло, кръвта ти ще бъде измита с кръвта на твоите врагове!

— Бюси — подхванаха Рибейрак и Ливаро, — кълнем се да убием или да бъдем убити.

— Господа — заяви Антраге и прибра шпагата в ножницата, — никаква милост, никаква жал, нали така?

Двамата му другари протегнаха ръце над тялото на Бюси.

— Никаква милост, никаква жал — повториха те.

— Но сега ние сме само трима срещу четирима — каза Ливаро.

— Вярно е, но никого не сме убивали предателски — отговори Антраге, — а бог дарява сила на невинните. Сбогом, Бюси!

— Сбогом, Бюси — отговориха неговите спътници.

И те напуснаха този проклет дом с мъртвешки лица и с ужас в душите.

Заедно с образа на смъртта отнесоха от него и онова дълбоко отчаяние, което удесеторява силите. В този дом ги изпълни и благородното негодувание, което възвисява човека над смъртната му същност.

За четвърт час тълпата така беше нараснала, че младежите с труд си пробиха път.

Когато стигнаха до мястото на двубоя, видяха противниците си: едни седнали по камъните, други живописно разположени по дървените огради.

Смутени от закъснението, анжуйците ускориха ход.

С четиримата миньони бяха и четиримата им коне-гледачи.

Четирите шпаги лежаха на земята, сякаш почиваха в очакване, подобно на стопаните си.

— Милостиви господа — каза Келюс и се изправи с леко презрителен поклон, — имахме честта да ви чакаме.

— Извинете ни, господа — отговори Антраге, — но щяхме да дойдем и преди вас, ако не беше закъснението на един от моите другари.

— Господин дьо Бюси? — попита д’Епернон. — Наистина не го виждам. Май тази сутрин ще трябва да го доведем за ухото.

— Толкова сме чакали — намеси се Шомберг, — ще почакаме още.

— Господин дьо Бюси няма да дойде — уведоми ги Антраге.

Огромно изумление се изписа по лицата на всички, само лицето на д’Епернон изразяваше нещо друго.

— Няма ли да дойде? — извика той. — Аха! Значи най-храбрият измежду храбрите се е уплашил?

— Не е възможно — възрази Келюс.

— Прав сте, господин дьо Келюс — потвърди Ливаро.

— Но защо няма да дойде? — попита Можирон.

— Защото е мъртъв — отговори Антраге.

— Мъртъв?! — възкликнаха миньоните.

Д’Епернон мълчеше, леко пребледнял.

— Убит е предателски! — продължи Антраге. — Нима не знаехте, господа?