Александър Дюма - Графиня дьо Монсоро

— Бъдете така добър да мълчите, господине — обади се Антраге. — Не оскърбявайте човека, който ще се бие до последен дъх.

— И този, който още не е умрял — извика Ливаро.

В този момент, когато никой вече не помнеше за него, страховит, целият в кръв и прах, той се надигна на колене и заби ножа си отзад между плешките на Можирон, който рухна с думите:

— Исусе Христе! Убит съм! — И издъхна.

Ливаро отново се свлече в безсъзнание: направеното усилие и гневът изчерпаха последните му сили.

— Господин дьо Келюс — отпусна шпага Антраге, — вие сте храбър мъж, предайте се и ви обещавам живота.

— Защо да се предам? — възрази Келюс. — Да не съм на земята?

— Не. Но сте целият в рани, а аз съм здрав и читав.

— Да живее кралят! — извика Келюс. — Все още имам шпагата си, господине.

И се хвърли напред, но Антраге отби удара, въпреки че беше нанесен мълниеносно.

— Не, господине, вече я нямате — отговори той, като хвана острието близо до ефеса.

Изви ръката на Келюс и той изпусна шпагата. Антраге само леко поряза палеца на лявата си ръка.

— О! — изкрещя Келюс. — Шпага! Дайте ми шпага!

Нахвърли се върху Антраге като тигър и го стисна в желязна прегръдка.

Антраге не се опита да разкъса обръча, той прехвърли шпагата в лявата си ръка, а кинжала в дясната и започна да нанася удари на Келюс неспирно и където му падне. При всеки удар кръвта на противника го заливаше, но нищо не можеше да накара Келюс да отвори ръце — на всяка рана той отвръщаше с възклицанието:

— Да живее кралят!

Дори успя да задържи ръката, която му нанасяше ударите, да се увие около невредимия си противник и да го стисне с ръце и крака.

Антраге усети как му спира дъхът.

Той се олюля и падна.

Но като че ли всичко в този ден му помагаше: като падна, направо смаза с тежестта си злочестия Келюс.

— Да живее кра… — пошепна в агония Келюс.

Най-накрая Антраге се освободи от прегръдката му, надигна се на едната си ръка и нанесе на Келюс последен удар — право в гърдите.

— Така — викна той, — сега доволен ли си?

— Да жи… — пошепна Келюс с вече почти склопени очи.

Всичко свърши. Безмълвието и ужасът на смъртта се възцариха на бойното поле.

Антраге се изправи на крака, целият в кръв, но в кръвта на своя противник. Той самият, както вече казахме, остана само с лекото порязване на ръката.

Д’Епернон ужасен се прекръсти и бързо напусна мястото, сякаш преследван от страшен призрак.

Антраге обходи с поглед своите другари и врагове, мъртви и умиращи. Сигурно така е оглеждал и Хораций мястото на битката, решила съдбата на Рим.

Шико притича при Келюс, чиято кръв изтичаше от деветнайсет рани, и го повдигна.

Раздвижването върна Келюс към живота.

Той отвори очи.

— Антраге, кълна се в честта си — каза Келюс, — не съм виновен за смъртта на Бюси.

— О, вярвам ви, господине — произнесе трогнат Антраге, — вярвам ви.

— Бягайте — пошепна Келюс, — бягайте, кралят няма да ви прости.

— Не мога да ви оставя така, господине — възрази Антраге, — дори ако ме чака ешафод.

— Бягайте, младежо — намеси се и Шико, — не предизвиквайте бога. Спасили сте се по чудо, не искайте две чудеса за един ден.

Антраге се приближи до Рибейрак. Той още дишаше.

— Какво стана? — попита Рибейрак.

— Победихме — отговори Антраге тихо, за да не унижи Келюс.

— Благодаря — рече Рибейрак. — Остави ме.

И отново загуби съзнание.

Антраге вдигна шпагата си, изпусната по време на битката, след това и шпагите на Келюс, Шомберг и Можирон.

— Довършете ме, господине — каза Келюс, — или ми оставете шпагата.

В очите на ранения блеснаха сълзи.

— Ние можехме да станем приятели — пошепна той.

Антраге му подаде ръка.

— Хубаво! — каза Шико. — Това наистина е рицарска постъпка. Но бягай, Антраге, ти заслужаваш да живееш.

— А моите приятели? — попита младежът.

— Ще се погрижа за тях, както за приятелите на краля.

Антраге наметна плаща, който му подаде конярят, загърна се, за да не личи кръвта, с която беше наплискан, и оставил мъртвите и ранените сред пажовете и слугите, се отдалечи през вратите Сент-Антоан.

Кралят, блед от безпокойството, потръпваше от най-малкия шум, крачеше в оръжейната зала и като човек с опит в подобни истории, се опитваше да пресметне времето, което ще е необходимо на неговите приятели, за да се срещнат с противниците и да се сразят с тях, като не забравяше и всички произтичащи от техните характери, сила и ловкост възможности — добри и лоши.