Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

Когато се върнах, мистър Уикфийлд се беше прибрал вкъщи от една своя градина, на няколко мили вън от града, където сега той прекарвал почти всеки ден. Намерих го такъв, какъвто ми го бе описала леля. Седнахме да обядваме заедно с около половин дузина малки момичета, и той изглеждаше просто като сянката на хубавия си портрет на стената.

Покоят и тишината, които бях запазил в паметта си за това място, го бяха обхванали и сега. Когато свършихме обеда, мистър Уикфийлд не пи вино, нито пък го пожела и всички се качихме горе. Там Агнеса и малките й възпитанички пяха, свириха и работиха. След чая децата ни напуснаха; тримата останахме сами и разговаряхме за миналите дни.

— Има много неща в миналото, за които трябва да съжалявам и да се разкайвам — каза мистър Уикфийлд. — Ти добре знаеш това, Тротууд. Но не бих ги зачеркнал, дори и да имах сила да го сторя.

Като гледах лицето до него, лесно можех да повярвам това.

— Защото заедно с тях бих зачеркнал и такова търпение, такава преданост, такава вярност, такава детска обич, които никога не трябва да забравям. Дори и ако то е нужно, за да забравя себе си.

— Разбирам ви, сър — казах меко аз. — Винаги съм се отнасял с благоговение към бащинските ви чувства.

— Но никой не знае, нито дори ти, колко много е направила тя за мен, какво е понесла, каква борба е трябвало да води. Милата Агнеса!

Тя беше сложила гальовно ръка върху неговата, да го спре, и изглеждаше много, много бледна.

— Добре, добре! — промълви с въздишка той, отказвайки се, както ми се стори, от намерението си да разправи за тежките преживявания на дъщеря си, които може би имаха връзка с това, за което ми беше намекнала леля. — Тротууд, никога не съм ти разказвал за майка й. Някой говорил ли ти е за нея?

— Никога, сър.

— Разказът не е дълъг, макар и страданията й да бяха много. Тя се омъжи за мен против волята на баща си и той се отрече от нея. Тя го молеше да й прости, преди моята Агнеса да се бе появила на света. Той беше много твърд човек и майка й отдавна беше умряла. Той я отблъсна. Това съкруши сърцето й.

Агнеса се наклони до рамото му и обви с ръка шията му.

— Тя имаше нежно и любещо сърце — каза той, — и то бе сломено. Познавах крехката му природа много добре. Никой не можеше да го познава по-добре от мен. Тя ме обичаше нежно, обаче никога не беше щастлива. Непрестанно страдаше тайно, притисната от тази мъка. И понеже беше много деликатна, последният му отказ — а той не беше единственият — я съкруши съвсем, тя залиня и почина. Остави ми Агнеса едва двуседмично бебе, както и посивялата коса, с която ме помниш, когато за пръв път дойде тук.

Той целуна Агнеса по бузата.

— Любовта към детето ми беше болезнена, но тогава цялото ми съзнание беше болно. Няма да приказвам повече за това. Не говоря за себе си, Тротууд, а за майка й и за нея. Ако ти давам някаква улика за онова, което съм сега или пък съм бил в миналото, ти сам ще го откриеш, уверен съм. А какво представлява Агнеса, няма защо да ти казвам. У нея винаги съм виждал следи от майчиния й характер. Именно затова исках да ти разправя за нея сега, когато тримата отново сме се събрали след толкова много промени. Тъкмо това е, с което исках да ознаменувам новото ни събиране.

Не след дълго Агнеса стана от мястото си и като отиде кротко до пианото, засвири някои от старите мелодии, които бяхме свикнали да слушаме на това място.

— Имаш ли някакво намерение пак да отиваш в чужбина? — запита ме Агнеса, когато застанах край нея.

— Какво ще каже за това моята сестрица?

— Надявам се, че вече няма да заминаваш.

— Значи нямам такива намерения, Агнеса.

— Щом като ме питаш, смятам, че не би трябвало да напущаш Англия, Тротууд — каза тя кротко. — Растящата ти известност и успех увеличават способността ти да принасяш добро. И ако сестра ти може да чака, то не значи, че и времето ще спре полета си и ще чака — каза тя е поглед, отправен към мен.

— Ти ме направи това, което съм, Агнеса. Затова ти най-добре знаеш как трябва да постъпя.

— Аз ли, Тротууд?

— Да, Агнеса, скъпо мое момиче! — казах аз, като се наклоних над нея. — Когато се срещнахме днес, опитах се да ти кажа нещо, което е в мислите ми от момента на Дорината смърт. Спомняш ли си, когато дойде при мен в малката ни стая — посочила с ръка нагоре, Агнеса?

— О, Тротууд! — отвърна тя и очите й се напълниха със сълзи. — Така любеща, така доверчива и толкова млада! Нима бих могла някога да забравя?

— Много пъти оттогава съм си мислил, че каквато се появи в онзи миг, ти си била такава за мен винаги. С ръка, отправена нагоре, винаги си ме водила към нещо по-добро, винаги си ме направлявала към по-висши неща!