Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

— И ви уверявам, сър — каза той, — че при такива случаи съм крайно нервен. Просто не мога да търпя да ме хокат. Това истински ме обезсърчава. Знаете ли, доста време трябваше да измине, преди да се свестя от въздействието, което ми оказа държането на онази страшна дама вечерта на вашето раждане, мистър Копърфийлд?

Казах му, че рано на другата сутрин отивам тъкмо при това плашило от онази нощ и че тя е една най-нежна и прекрасна жена, както сам би открил, ако би могъл да я опознае по-добре. Самата мисъл за възможността да я срещне отново видимо го изплаши. И той отвърна с бледа усмивка:

— О, действително ли е такава? Наистина ли? — и почти веднага поръча да му донесат свещ и отиде да си легне, сякаш само в леглото можеше да се почувствува в безопасност. Не мога да кажа, че се клатушкаше под влияние на шерито, но навярно мъничкият му спокоен пулс правеше един-два удара в минута повече, отколкото бе правил след паметната вечер, когато леля го беше ударила с бонето си.

Бях съвсем изморен и си легнах в полунощ. Следния ден прекарах в дилижанса за Дувър, втурнах се благополучно в старата лелина гостна, където тя пиеше чая си (сега тя носеше очила), и бях приветствуван с разтворени обятия и радостни сълзи от нея, от мистър Дик и от милата стара Пеготи, която сега беше там икономка. Леля много се забавляваше, когато заприказвахме спокойно и й разправих за срещата си с мистър Чилип и за страха, който той изпитва от нея. Както тя, така и Пеготи надумаха сума приказки за втория съпруг на клетата ми майка и за „онази проклета негова сестра“, която леля за нищо на света не би нарекла с някакво християнско име.

Когато останахме сами с леля, приказвахме до късно през нощта: как емигрантите пишели само весели неща; как мистър Микобър изпращал дребни суми пари за „погасяване на финансовите си задължения“; как Джанет се върнала на служба при леля, когато тя се прибрала в Дувър и изпълнила политиката си на отричане от мъжете, като се омъжила за един преуспяващ търговец на вина; и как леля затвърдила собствените си принципи по този въпрос, като подпомогнала и насърчила булката и почела сватбеното тържество с присъствието си. Това бяха главните ни теми на разговора, макар те да ми бяха повече или по-малко известни чрез писмата, които бях получил. Както обикновено, не забравихме и мистър Дик. Леля ме осведоми как той непрестанно преписвал всичко, до което можел да се добере, и по този начин се държал настрани от крал Чарлс Първи; как мисълта, че е щастлив и свободен, била една от най-големите й радости в живота и как (като че ли това беше ново за нея заключение) никой освен нея не можел да разбере какво представлява той всъщност.

— А кога възнамеряваш да отидеш в Кентърбъри, Трот? — запита леля, потупвайки ме по ръката, докато седяхме пред огъня, както си имахме обичай.

— Ще си наема утре кон и ще отида там сутринта, лельо, освен ако и ти не искаш да дойдеш с мен.

— Не! — каза късо и отсечено леля. — Намерението ми е да седя там, където съм се установила.

— Тогава ще отида самичък. Ако днес не бързах да те видя, нямаше да мина през Кентърбъри, без да се отбия при приятелите си.

Това много я зарадва, обаче тя каза:

— Ех, Трот, старите ми кости можеха да почакат и до утре! — а след това отново поглади ръката ми, докато аз седях замислен и гледах огъня.

Да, бях замислен, защото не можех да бъда пак тук и така близко до Агнеса, без да се събудят в душата ми съжаленията, които от толкова време ме терзаеха. Може би сега те бяха по-омекотени, като ме приучваха на това, което бях пропуснал да разбера, когато животът беше все още пред мен, но все пак бяха съжаления. „О, Трот — сякаш чувах леля отново да казва, — ти си сляп, сляп, сляп!“ И сега я разбирах по-добре.

В продължение на няколко минути и двамата мълчахме. Когато вдигнах очи, видях, че тя зорко ме наблюдава. Може би беше проследила пътя на мислите ми, тъй като сега те ми се струваха лесни за отгатване, колкото и своеволни да бяха в миналото.

— Ще намериш Агнесиния баща съвсем остарял и побелял — каза леля — но изобщо той много се е изменил за по-добро и може да се каже, че сега е възроден човек. Също така вече не мери всички човешки прояви, радости и скърби със собственото си мерило. Вярвай ми, дете, тези неща трябва действително много да се смалят, за да ги мерим по този начин.

— Наистина, лельо — казах аз.

— А пък Агнеса — продължи тя — е така добра, красива, сериозна и отзивчива, каквато си е била винаги. Нямам достатъчно думи, с които да я похваля.