Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

— Агнеса! Скъпото ми момиче! Появявам се така внезапно пред теб!

— Не, не! Тъй се радвам да те видя, Тротууд!

— Скъпа Агнеса, какво щастие е за мен да те видя отново!

Притиснах я до сърцето си и за малко и двамата мълчахме. Сетне седнахме един до друг и ангелското й лице се извърна към моето с онова приветствие, изразено на него, за което бях бленувал денем и нощем в продължение на цели години.

Тя беше така вярна, толкова красива, толкова добра — дължах такава благодарност, беше ми тъй скъпа, че не можех да намеря думи, с които да изразя чувствата си. Помъчих се да я благословя, помъчих се да й благодаря, помъчих се да й кажа (както често бях правил в писмата си) какво е въздействието й върху мен, обаче всичките ми усилия бяха напразни. Любовта и радостта ми бяха неми.

Със своето собствено сладостно спокойствие тя успокои възбудата ми; върна ме към момента на раздялата ни; заговори ми за Емилия, която често пъти тайно посещавала; говореше ми с нежност за Дориния гроб. С непогрешимия инстинкт на благородното си сърце тя докосна струните на спомените ми така ласкаво и хармонично, че нито една от тях не изскърца. Можах да слушам тъжната далечна музика, без да желая да заглуша нито един от тоновете й. А и как бих могъл да сторя това, когато във всичко се преливаше духът на моя ангел хранител?

— Ами ти, Агнеса — казах по-после аз. — Разкажи ми за себе си. Почти нищо не чух за собствения ти живот през тези години!

— Какво ли пък има да разправям? — отвърна тя с лъчезарната си усмивка. — Татко е добре. Виждаш ни тук спокойни в собствения ни дом; тревогите ни са уталожени, домът ни е отново наш; и като знаеш това, драги Тротууд, знаеш всичко.

— Всичко ли, Агнеса? — запитах аз.

Тя ме погледна и по лицето й затрептя учудване.

— Няма ли нещо друго, сестрице? — запитах аз.

Руменината й, която за миг бе изчезнала, отново се върна и пак изчезна. Тя се усмихна — със спокойна тъга, както ми се стори, и поклати глава.

Мислех да я подбудя да заговори за това, което ми беше загатнала леля. Защото, макар и да ми причинеше остра болка, ако ми довереше тайната си, аз трябваше да обуздая сърцето си и да изпълня дълга си спрямо нея. Видях обаче, че това я вълнува, и я оставих на мира.

— Имаш ли много работа, скъпа Агнеса?

— С училището ми ли? — каза тя, като отново вдигна светлия си спокоен поглед.

— Да. Много ли трябва да се трудиш?

— Работата ми е така приятна — отвърна тя, — че едва ли би трябвало да я назовем с подобно име.

— Нищо полезно не е трудно за теб — казах аз.

Руменината й отново се появи и изчезна; и когато пак сведе глава, отново видях същата скръбна усмивка.

— Ще почакаш да се видиш с татко и да прекараш деня с нас, нали? — каза Агнеса весело. — А може би ще пожелаеш да прекараш нощта в твоята стая? Ние винаги я наричаме твоя.

Не ми бе възможно да сторя това, тъй като бях обещал да се върна вечерта у лелини. Обаче с радост приех да прекарам деня при тях.

— Трябва за малко да те напусна — каза Агнеса, — но тук са старите книги, Тротууд, и музиката на старите спомени.

— Дори предишните цветя са тук — казах аз, като се огледах, — или най-малкото предишният вид цветя.

— Правеше ми удоволствие — отвърна засмяно Агнеса, — докато те нямаше, да поддържам всичко така, както беше в детинството ни. Защото тогава бяхме щастливи, нали?

— Бог е свидетел, че бяхме много щастливи!

— И всяка дреболия, която ми е напомняла за брат ми, ми беше скъп другар — каза Агнеса, обърнала прямите си очи весело към мен. — Дори и това — посочи ми тя кошничката играчка, пълна с ключове, все още окачена на колана й. — Дори и тя сякаш ми подрънква някаква стара мелодия!

Усмихна се отново и излезе през вратата, от която беше влязла.

Трябваше да пазя тези сестрински чувства с религиозна загриженост. Това беше едничкото нещо, което ми бе останало, и то беше истинско съкровище. Ако дори само веднъж разклатех основите на светото доверие и установените помежду ни отношения, върху които се бе изградило, щях да го загубя и никога вече нямаше да си го възвърна. Това трябваше да бъде ръководната ми цел. Колкото повече я обичах, толкова повече бях длъжен никога да не го забравям.

Тръгнах да се поразходя из улиците. Отново видях стария си противник, месаря, който сега беше станал пристав, и късичкият жезъл, символът на тази негова длъжност, висеше в дюкяна му. Отидох да разгледам мястото, където се бях сражавал с него, и там размишлявах за мис Шепърд и старшата мис Ларкинс, за всички празни увлечения и омрази от онова време. Изглежда, нито едно от тях не бе оцеляло през годините освен Агнеса. И подобно на звезда над мен тя светеше по-силно и се издигаше по-нагоре.