Чарлс Дикенс - Дейвид Копърфийлд

Никога не съм бил по-малко склонен да му простя побоищата, които нанасяше на Тредълс, отколкото в този миг, но видях, че самият Тредълс е готов да го стори.

— От Крийкъл? Директорът ни? — възкликна Тредълс. — Невъзможно!

— Между хората, привлечени от растящата ми известност — казах аз, ровейки се из писмата си — и които откриват, че винаги са били привързани към мен, е самият този Крийкъл. Сега той не е възпитател. Оттеглил се е от службата си. Сега е член на градската магистратура в Мидълсекс.

Очаквах Тредълс да изрази учудване, но той ни най-малко не се смая.

— Как, предполагаш, е стигнал до такъв пост? — запитах го аз.

— Боже мой, та съвсем не е мъчно да си отговори човек. Може би е гласувал за някого или е заел пари на някого, или е купил нещо за някого, или по друг начин е услужил на някого, който е познавал друг, който пък от своя страна е съумял да му помогне за тази работа.

— Така или иначе, сега е член на Мидълсекската магистратура — казах аз. — И ми пише в това писмо, че с удоволствие би ми показал едничката истинска система на затворническа дисциплина в действие; едничкия неспорим способ да се предизвика искрено и трайно разкаяние у затворниците. Какво ще кажеш?

— Относно системата ли? — запита със сериозно лице Тредълс.

— Не, относно това, дали да приема предложението му и да отидем там заедно.

— Нямам нищо против — отвърна Тредълс.

— Тогава ще му отговоря в този смисъл. Спомняш ли си как същият този Крийкъл изпъди от къщи собствения си син и как измъчваше жена си и дъщеря си, а няма защо дори да споменавам за начина, по който се отнасяше с нас?

— Отлично си спомням — каза Тредълс.

— И въпреки това, ако прочетеш писмото му, ще откриеш, че той е най-нежният човек към всички затворници, осъдени за всевъзможни престъпления — казах аз, — макар и да не намирам, че нежността му се простира до друг вид живи същества.

Тредълс повдигна рамене и съвсем не изглеждаше учуден. Не очаквах той да се учуди, пък и самият аз не бях удивен; иначе наблюденията ми за подобни сатирични прояви нямаше да бъдат верни. Решихме кога да направим посещението си и писах на мистър Крийкъл още същата вечер.

На уречения ден Тредълс и аз се отправихме към затвора, управляван от мистър Крийкъл. Зданието беше грамадно и солидно и изглеждаше построено с доста големи средства. Когато наближихме портата му, не можах да не си помисля какъв смут би се повдигнал, ако някой заблуден човек бе предложил да се употребят половината от вложените там пари за построяването на промишлено училище за младежи или пък дом за заслужаващи милосърдие старци.

В една канцелария, която беше толкова масивна, че би могла да се помещава на приземния етаж на Вавилонската кула, ни представиха на стария ни директор. Той беше в една група на неколцина магистрати с твърде зает вид, както и на няколко посетители, доведени от тях. Посрещна ме като човек, който в миналото е формирал ума ми и винаги нежно ме е обичал. Когато му представих Тредълс, мистър Крийкъл потвърди по същия начин, но в по-низша степен, че винаги е бил ръководител, философ и приятел на Тредълс. Почитаемият ни преподавател беше доста остарял и видът му никак не бе се подобрил. Лицето му беше огнено, както в миналото; очите му и сега си бяха малки и хлътнали навътре. Рядката му, влажна на вид, посивяла коса, с която го бях запомнил, беше почти съвсем изпадала. А дебелите вени на плешивата му глава не бяха по-приятни за гледане отпреди.

След като поразговаряхме известно време с присъствуващите там господа, от чиито думи човек би предположил, че в света няма нищо по-важно от благоденствието на затворниците, което трябва да се постигне на всяка цена, и нищо по-съществено от вършеното зад вратите на затвора, ние започнахме обиколката си. Тъй като беше тъкмо по обед, влязохме най-напред в голямата кухня, където обедът на всеки затворник беше отделен и всеки щеше да си го получи в килията с точността на часовник. Казах настрани на Тредълс, че се чудя дали хрумва на някого за поразителната разлика, съществуваща между тези отбрани ястия и обедите не на просяците, а на войниците, моряците, работниците, голямата маса от честните трудещи се, от които нито един на петстотин не обядва и наполовина така добре. Обаче научих, че „системата“ изисква високо жизнено равнище и че никому не минава през ум, че могат да съществуват съмнения относно достойнствата на тази „система“.

Когато минавахме през някои от величествените коридори, попитах мистър Крийкъл и приятелите му кои са според тях преимуществата на тази най-съвършена от всички системи. Разкриха ми, че те са безупречното изолиране на затворниците — така че нито един от тях да не знае нищо за другите, — както и възможност за култивиране на здрав дух, което води до искрено разкаяние.