Джефри Дийвър - Милост

— Нашите са от Лондондери.

— Тези лабрадори. Трябва да повикаш свещеник да ти ги благослови. Как мислиш, Чарли. Какво ще кажеш за „Сейнт Мери“? Мислиш ли, че онова отче ще се съгласи? — Фенъл не отговори и Хек продължи: — Знаеш ли, че първите кучета следотърсачи са от Месопотамия?

— Къде, по дяволите, е това?

— Ирак.

— Е, това беше тъпа война — измърмори спътникът му.

— Според мен трябваше да продължим до Багдад.

— Съгласен съм.

Фенъл се засмя.

— Кое е смешното? — поинтересува се Хек.

— Ти си луд, който преследва друг луд, Трентън.

— Говори каквото щеш, аз ще си намеря свещеник и Емил ще бъде благословен.

— Ако залови този ненормалник.

— Ще го направя при всяко положение.

Шосето, по което преследваха Хрубек, преминаваше през няколко градчета и големи запустели участъци. Ако наистина бе тръгнал за Бостън, не беше избрал най-бързия път. Хек обаче трябваше да признае, че това е най-умното в случая. По това шосе надали щеше да срещне полиция, а и къщите и колите бяха нарядко.

Продължиха след кучетата, все още на къси ремъци заради капаните, още пет километра на изток, след това Хрубек бе свърнал на север по един черен път. На трийсетина метра встрани от шосето попаднаха на мръсно крайпътно капанче, което изглеждаше още по-западнало заради облепените с тиксо прозорци.

Фенъл изпрати Хлапето да провери отзад, а той и Хек се промъкнаха до прозорците на продълговатото ламаринено ресторантче. Надникнаха предпазливо вътре и се озоваха лице в лице с готвача, сервитьорката и двама клиенти, които, привлечени от скимтенето на кучетата, гледаха към прозореца.

Хек и Фенъл, с чувството, че изглеждат глупаво, влязоха и прибраха оръжията си.

— Я, хайка — възкликна сервитьорката, от леко наклонената чиния в ръцете й върху пода покапа гъст сос.

Никой обаче не беше виждал Хрубек, въпреки че ако се доверяха на обонянието на Емил, беглецът бе минал на метри от прозорците. Без обяснения и без да кажат „довиждане“, мъжете с кучетата бързо си тръгнаха. Емил отново надуши следата и продължи на североизток по черния път.

На около двеста метра от ресторантчето беглецът бе навлязъл сред нивите.

— Стой — прошепна Хек.

Бяха стигнали тясна обрасла с трева пътека — място, откъдето комбайните навлизаха в полето. Утъпканата следа минаваше през тъмна горичка.

Двамата мъже скъсиха още каишките. Установиха обаче, че вече не се нуждаят от животните. Когато навлязоха на не повече от петдесет метра в горичката, чуха гласа на Хрубек.

Фенъл стисна ръката на Хек и двамата застинаха неподвижно. Хлапето се приведе. Стоновете на безумеца идваха измежду дърветата.

Хек бе толкова възбуден от откриването на Хрубек, че забрави, че е цивилен. Започна да дава на Фенъл и Хлапето знаци с ръце, каквито полицаите използват, когато се промъкват безшумно към целта си. Вдигна пръст пред устните си и посочи към източника на звука, сетне даде знак на Фенъл и Хлапето да вървят напред.

Хек се наведе над Емил и прошепна:

— Седни. Долу.

Кучето се отпусна на земята послушно, но раздразнено, че за него играта вече е свършила. Хек го завърза за един храст.

— Аз иде поема нещата, ако искаш — прошепна непринудено Фенъл, но достатъчно настойчиво, за да му даде да разбере кой командва.

Разбира се, Хек нямаше нищо против да му отстъпи водаческата роля, която впрочем никога не се беше падала на него, но в никакъв случай нямаше намерение да пропуска момента на залавянето — не искаше да оставя и капка съмнение, че наградата се пада на него. Кимна на Фенъл и извади пистолета си.

Хлапето, който с блестящите си очи и големия пистолет в ръка вече изобщо не приличаше на хлапе, се запромъква към северната страна на горичката според указанията на Фенъл. Хек и Фенъл продължиха по пътя. Движеха се бавно; не можеха да използват фенерите си, а под сенките на напомнящите дрипави фусти преплетени клони в горичката беше тъмно.

Стенанията се усилиха. Смразяваха кръвта им.

Когато видя камиона — с дълго полуремарке, — Хек изпита силна тревога: може би стоновете бяха на шофьора, завързан и изкормен от изверга. Може би тези хрипове идваха от дълбока рана в гърдите му. Двамата с Фенъл се спогледаха (явно и на двамата им беше хрумнало едно и също) и продължиха да се промъкват напред.

Сетне Хек видя неясния силует на Майкъл Хрубек — толкова дебел, че изглеждаше направо безформен.

Виеше като обезумяло куче пред пълна луна.

Лежеше на земята и се опитваше да се изправи. Може би бе паднал и с навехнат крак или беше блъснат от тежкия камион.