Джефри Дийвър - Милост

— Съжалявам, Трентън.

— Хайде, Чарли.

— Тук нямаме правомощия.

— Хайде бе, сигурно е на не повече от километър! Може да е на двеста метра от нас. По дяволите, може да ни наблюдава от някое дърво.

— Законът си е закон, Трентън. Трябва да предупредим масачузетската полиция.

— Аз викам просто да идем и да го хванем.

— Нямаме право да пресичаме границата на щата.

— Ще се оправдаем, че сме били увлечени в преследването.

— Няма да стане. Той не е престъпник. Адлър каза, че не е убил оня в моргата. Било е самоубийство.

— Хайде, Чарли.

— Ако не е толкова луд, колкото го изкарват, а по всичко личи, че не е, и го хванем на територията на Масачузетс, може да ни съди за незаконно нападение и отвличане. И има всички шансове да спечели.

— Не и ако си опечем добре работата.

— Искаш да кажеш — да излъжем.

Хек замълча за момент, сетне каза:

— Ние само ще го върнем. Проста работа.

— Трентън, ти фалшифицирал ли си доклад?

— Не.

— Изправяли ли са те в съда?

— Знаеш, че не са.

— Добре, ти вече не носиш значка и аз знам, че се чувстваш съвсем различно от нас, които носим, фактите обаче са, че нямаме право да пресичаме границата на щата.

Въпреки гнева си Хек разбра едно нещо — че Чарли Фенъл и Хлапето в момента просто си вършат работата. О, те бяха готови да дадат всичко от себе си в преследването на Хрубек, да се скъсат от извънредни часове и да рискуват живота си. Ала само с една цел: да си Свършат работата.

Излизането извън юрисдикцията на щата не влизаше в задълженията им.

— Съжалявам, Трентън.

— Никой ли не е уведомил масачузетската полиция? — попита Хек. — Докато пристигнат тук, ще им е нужен поне половин час. Може би и повече. Ако той се качи на друга кола, ще е офейкал много преди да се появят.

— Ами… значи това ще стане — отвърна Фенъл. — Така стоят нещата… Знам какво означават тези пари за теб.

Хек остана с ръце на кръста, загледан в знака. Сетне бавно кимна:

— Да не говорим за това. Направи каквото сметнеш за правилно, Чарли.

— Наистина съжалявам, Трентън.

— Добре. Не ти се сърдя. — Той тръгна към Емил. — Ако ни извините сега…

— Не, Трентън — спря го тихо, но твърдо Фенъл.

Хек не му обърна внимание и продължи да върви към вързания за един храст Емил.

— Трентън…

— Какво?

Хек се обърна.

— Не мога да ти позволя да отидеш сам.

— Не се опитвай да ме спреш, Чарли. Просто не го прави.

— Сам ли ще отидеш? Ти си цивилен. Не можеш да се оправдаеш, че си бил увлечен в преследването, дори той да беше престъпник. Ако пресечеш тази граница, това става стопроцентово отвличане. Има опасност наистина да загазиш.

— Ами ако убие още някого? Така ли ще го оставиш?

— Тук има правила и аз смятам да ги спазвам. И ще се погрижа и ти да се придържаш към тях.

— Искаш да кажеш, че ще ме спреш, така ли? — сопна се Хек. — Ще използваш ли този пистолет? Ще използваш ли този лъскав служебен глок?

Това явно обиди Фенъл, но Хек нямаше намерение да му се извинява, той стоеше със стиснати юмруци, сякаш се готвеше за бой.

— Не върши глупости, Трентън — продължи да го увещава Фенъл. — Помисли. Да вземем за начало този доктор Адлър. Той е пълен задник. Да не мислиш, че ще ти плати и едно пени, ако заловиш това момче извън щата? Знаеш, че ще те метне при първа възможност. Ами ако някой защитник на човешките права те натопи за издевателство върху „бедния“ невменяем младеж? Трак, ще бъдеш отрязан отвсякъде.

Хек си даваше сметка, че нямаше да го боли, ако не бяха стигнали толкова близко до залавянето — ако знаеше, че Хрубек вече е, да кажем, във Флорида или Торонто. Те обаче бяха толкова дяволски близо… Трентън Хек хвърли поглед на Фенъл и се загледа към голите поля, които изглеждаха бели, сякаш покрити със сняг или с вар. Видя му се далечният силует на приведен мъж, който бяга от тях. Той обаче присви очи и силуетът се превърна в обикновен храст; Хек си даде сметка, че само си е въобразил.

Без да продума на двамата си спътници, той смени сбруята на кучето с обичайния нашийник. Нареди: „Ела“, и се отдалечи към патрулната кола, за да изчака другите там. Емил го последва послушно.

Той остана незабелязан цяла минута, затова използва времето, за да огледа безличния кабинет — евтино бюро, трепкаща флуоресцентна лампа, килим с безвкусен зелен цвят, книги с разкъсани подвързии или изобщо без подвързии, купчини картонени папки втора употреба, сиви стени.

Оуен Ачисън веднага забеляза, че ламперията е евтина и е слагана от не особено добри работници. Килимът бе на петна, а прозорците — замазани, макар че стъклата, зад които стояха дипломите на лекаря, блестяха като диаманти.