Джефри Дийвър - Милост

— Търся те навсякъде. Искам да ти дам едно лекарство. От него ще се почувстваш по-добре.

„Как можеш да се почувстваш по-добре, когато ще си мъртъв? — отговори му наум Хрубек. — Как може от отровата да се почувстваш по-добре? Как може да твърдиш нещо подоб-но , шибаняк такъв?“

Конспираторът беше на три метра. Дясната ръка на Хрубек, която държеше револвера насочен право в корема на доктор Ричард предателя (или Джон Конспиратора преследвача), затрепери.

— Аз съм последният ти шанс. Някои хора искат да ти причинят страдание…

„О, това го знам. За новина ли ми го пробутваш? Дали ще ти хареса да говорят за теб в новините? Си Ен Ен ще направи истинска сензация от разпилените ти черва.“

Той вдигна ударника. Изщракването беше много тихо, но по необясними причини изпълни Хрубек със страх. Той затрепери. Револверът се изплъзна от ръката му и той остана като парализиран дълго време. Накрая пред очите му стана по-тъмно и от най-тъмните кътчета на тъмната гора и мозъкът му отказа да действа, като счупена бургия, забита в твърда дъбова дървесина.

Когато отново отвори очи и възвърна способността си да вижда, бяха минали няколко минути. Въздухът бе по-хладен, по-влажен, по-потискащ. Конспираторът беше изчезнал, колата му — също. Хрубек напипа револвера и внимателно спусна ударника, сетне прибра оръжието в раницата. Когато се изправи, замаян и дезориентиран, и отново се затича, Хрубек се почуди дали случилото се не е било просто сън. Накрая стигна до извода, че дори да не е било реално, видението е послание от Господ — изпратено, за да му напомни, че тази нощ не бива да се доверява на никого, дори на най-близките си приятели (или на тези, които се представяха за такива).

Наричаше я Берлинската стена.

Двуметровата ограда от кедрови дъски служеше за граница на по-голямата част от петнайсетдекаровото имение „Л’Оберже“. Сега Лиз вървеше покрай нея на път за бента. Ограждането на имението бе струвало на Андрю л’Оберже осемнайсет хиляди долара (и то от 1968 година, не какви да е). Въпреки цената обаче той го бе направил. Лиз я беше нарекла на шега на известната стена в Германия (това название знаеха само тя, Порша и някои приятели, не и баща им), макар че основната загриженост на търговеца не беше Червената заплаха. Основното, от което се боеше, бе отвличане от терористи. Беше стигнал до убеждението, че като преуспял бизнесмен, който работи с няколко европейски партньори, той е набелязан.

— Проклети баски! — имаше навика да роптае. — Проклети да са! И всичките са си наточили зъбите за мен.

Ами „Студенти за демократично общество“ и „Черните пантери“:

— Аз съм в „Кой кой е в американския бизнес“. Всеки знае за мен! Къде живея! Имената на децата ми! Те могат да научат твоето име, Лизбоун. Помниш ли какво съм ти казал за отварянето на непознати? Кажи ми какво ще направиш, ако видиш някоя чернилка да се навърта пред вратата. Кажи!

Дори наивното дете Лизбоун обаче подозираше, че оградата е твърде лесна за разбиване и представлява не толкова пречка за лошите, колкото затруднение за членовете на семейството, на които се налагаше да обикалят цял километър около нея, ако поискат да отидат в гората от другата страна на Седар Суомп Роуд. Като човек, който държи на родословието си обаче, Л’Оберже явно не целеше само да отблъсква враговете: той използваше оградата и като граница на собствената си малка държава.

— Няма да позволя децата ми да скитат като уличници.

Това са момичета, за Бога!

Лиз често бе чувала това изявление.

Сега тя не без известна ирония размишляваше; че макар германската му посестрима да е вече прах и пепел, безумното творение на Андрю л’Оберже е здраво както при самото си построяване. Прецени също така, че ако бентът прелее, водата ще потече към къщата.

Тя наближи плажа — тясна ивица сивкав пясък. Точно зад него беше бентът, стар зид от камъни и цимент, шест метра висок и издигнат още в началото на века. Бялата лодка, която бе привлякла вниманието й по-рано, се блъскаше в бетонното съоръжение. Зад бента имаше тесен преливник; обикновено сух, сега той приличаше на бързеите на Колорадо, водата се изливаше в потока, минаващ под пътя. Бентът бе собственост на Л’Оберже, макар че се контролираше от Инженерната служба. „Защо ги няма тази вечер?“ — запита се Лиз.

Тя продължи още няколко крачки, сетне спря. Чувстваше някаква тревога, не се осмеляваше да продължи, загледа бялата пяна на изтичащата през преливника вода.