Джефри Дийвър - Милост

Сега Лиз най-после успя да прогони спомена и продължи бавно по сивия пясък към бента. Езерото вече преливаше през по-ниската му част — един напукан ъгъл от страната на къщата. Част от водата изтичаше в потока, но повечето се събираше в канавката, която водеше към къщата. Лиз прескочи мокрия участък и отиде при колелото в средата на бента.

То беше желязно, три педи в диаметър, с ръчки, завити като грациозни филизи на лианата вистерия, с името на фабриката, гравирано в готически шрифт. Колелото задвижваше шлюза с размери половин на един метър, който бе затворен. Водата преливаше и над него и изтичаше в потока. Ако го отвореше, нивото на езерото трябваше да спадне с няколко педи.

Лиз хвана колелото с две ръце и се опита да го завърти. Градинарите развиват яки мускули — ако не от самите растения, то от пренасянето на десеткилограмови торби с торове — и Лиз напрегна всички сили. Колелото обаче бе ръждясало.

Тя намери един камък и го заудря; наоколо се разлетяха искри като малки падащи звезди. Отново се опита да го завърти, но пак без успех, затова продължи да удря механизма. Камъкът обаче се намокри и се изплъзна от ръката й. Тя изохка от болка.

— Лиз, добре ли си?

Тя се обърна — Порша се качваше предпазливо по хлъзгавите камъни. Младата жена се приближи до шлюза.

— Старият бент. Още стои.

— Да.

Лиз притисна ударените си пръсти и се засмя:

— Пък и къде може да иде един бент? Я ми помогни малко.

Двете се опитаха заедно, но колелото не помръдна и милиметър.

Цели пет минути сестрите удряха по механизма, но без никакъв успех.

— От години не е отварян — отбеляза Порша.

Огледа шлюза и поклати глава. Сетне погледна към езерото. То се простираше като огромно поле от мътна вода под краката им.

— Помниш ли това място? — попита Лиз.

— Разбира се.

— Там възнамерявахме да потеглим с лодката. — Тя кимна към плажа.

— Да. О, тази ли е? Същата лодка?

Сестра й докосна борда на плавателния съд.

— Тази ли? Разбира се, че не. Онази беше стара махагонова платноходка. Татко я продаде преди години.

— Какво бяхме решили? Да избягаме? Да отплаваме? Към Нантъкет?

— Не, за Англия, не помниш ли? Това беше, когато четяхме книги на глас. Вечер в леглото. Аз ти четях от разказите на Дикенс. И смятахме да се преселим в Мейфеър.

— Не, четеше Шерлок Холмс. Нямах нищо против него. Дикенс обаче си четеше сама. Него не можех да го изтрая.

— Права си. „Бейкър Стрийт“. Госпожа Хъдсън. Май мисълта за икономка, която да ни сервира следобедния чай, ни харесваше най-много.

— И след това да мие чиниите. Оттук можеш ли да доплаваш до Бостън?

— Оттук мога да доплавам само до другия край на езерото.

Порша се взря във водата.

— Съвсем бях забравила за този плаж. Струва ми се, че една от куклите ми се удави тук. Барби. Сега сигурно струва стотина долара. И крадяхме бонбони „Ореос“, след това се криехме тук и ги ядяхме. Все тук си играехме. — Тя не можа да не засегне болната тема: — До онзи пикник.

— До пикника — повтори тихо Лиз и потопи ръка в тъмната вода. — Сега за пръв път стъпвам тук.

— Оттогава? — изненада се Порша.

— Да.

— Кога е било? Преди двайсет години?

— По-скоро трийсет.

Порша поклати глава. Лодката се удари в бента и глухо изкънтя. Тя я погледа известно време, сетне отбеляза:

— Ще падне от другата страна, ако не направим нещо.

Тя издърпа лодката до плажа и я завърза за едно дръвче. Сетне се върна, изтри ръцете си и неочаквано се изсмя.

— Какво има?

— Хрумна ми, че май така и не съм те питала какво стана.

— Какво е станало ли?

— Тогава. На пикника. Никога не го бях виждала толкова разярен.

Вярно ли беше? Наистина ли никога не го бяха обсъждали? Лиз зарея поглед към острите върхове на три бора, стърчащи над останалите дървета в гората; бяха с различна височина и по необяснима причина й напомняха за Голгота.

— Не знам — отвърна. — Сигурно съм го предизвикала по някакъв начин. Не си спомням.

— Иска ми се да бях по-голяма тогава. Щях да го спра.

Лиз помълча известно време, после попита:

— Виждаш ли там?

Посочи камък с големина на грейпфрут, който стърчеше над пясъка и тинята. Водата вече почти бе стигнала до него.

— Когато той спря да ме бие, пропълзях до онзи камък. Опитах се да го вдигна. Исках да го ударя и да го блъсна в езерото.

— Ти? Момичето, което никога не се опълчваше срещу баща си?

— Спомням си, че стоях и се чудех как е в затвора; дали има отделни затвори за момчета и момичета. Не исках да лежа в една килия с момче.